Очевидно Селма искаше да остане, но не й стигна смелост, за да настоява. Помълча многозначително, но Кармайн не й обърна никакво внимание, тогава тя въздъхна и излезе след брат си.
Жената от полицията дойде бързо.
— Седни там, Джина. Ти ще ни наблюдаваш — рече Кармайн и се обърна към момчето. — Добре, Грант, кажи ми сега какво се случи.
— Натъпках се с маслени кексчета с пълнеж, защото вечерята адски закъсня! — обясни момчето, без да крие възмущението си. — Мама непрекъснато се заплесва с Джими и вече не се знае кога ще вечеряме. След това се оказа, че има — той направи гримаса — спагети! За пореден път! Натъпках се с кексчета и когато свършиха, изядох и парче торта.
Колко ли време трябваше да мине, за да осъзнаят тези деца, че майка им е мъртва? Дори през последните единайсет месеца да не бяха вечеряли в часа, в който бяха свикнали, от сега нататък щеше да става още по-зле. Бяха така погълнати от себе си, все още имаха чувството, че някой им е нанесъл непростима обида. Кармайн продължи да пита с напълно безизразно лице.
— Ти изобщо спа ли, Грант?
— А, да! Гледах някакъв тъп филм по кабела — представете си, черно-бял! — и сигурно съм заспал към дванайсет, без дори да го изключа. Събудих се, защото ми се гадеше, но реших, че ще премине. Да, ама ми стана по-зле. Хукнах към банята, но не успях да стигна. Изригна цял фонтан! Всичко се разплиска по пода. След това ми олекна, затова си легнах и съм заспал.
Държанието на момчето се бе променило и сега личеше, че се чувства неловко. Грубата нападателност бе изчезнала и кафявите очи, впити в Кармайн, бързо се отместиха настрани. Истината бе излязла наяве, макар и не цялата. И ето че сега чакаха мълчаливо, Джина се стараеше да остане незабелязана, докато Грант се мъчеше да измисли нещо, на което капитанът от полицията да повярва. За съжаление, нямаше почти никакъв опит, което означаваше, че досега не се е замесвал в неприятности и лъжите, които доскоро бе пробутвал на родителите си, са били простички, а пък майка му и баща му, в наивната си глупост, му бяха вярвали. Въпросът бе какво криеше? Какво трябваше да остане скрито, та се налагаше да измисля тези небивалици?
— Глупости! — излая Кармайн. — Не си се връщал в леглото и не си заспивал. Какво си правил? Искам да чуя истината!
Цветът се оттече от гладкото лице на момчето, то преглътна и се стегна.
— Казах ви истината! Честна дума! Легнах си и заспах.
— Не е вярно. Какво си направил, Грант?
Случилото се излезе бързо, отчаян поток от думи; хората обикновено не намираха сили да му се противопоставят, а момчето не можеше — наистина не можеше — да измисли нова, по-убедителна лъжа.
— Отидох в стаята на мама, за да й кажа, че съм повърнал на пода в банята.
Аха!
— Какво стана там?
— Лампата светеше — не над леглото, а на нощното шкафче. Джими не можеше да спи, ако не е светло. Миришеше на кенеф — направо вонеше!
Кармайн зачака да продължи, но момчето мълчеше.
— Сега не е моментът да мълчиш, Грант. Искам да разбера всичко.
— Джими се беше изправил в креватчето си и пищеше като че го колят. Мама спеше, затова отидох да я събудя. Не успях обаче! Разтърсих я, изкрещях в ухото й, но тя продължи да спи. Тогава видях чашата на нощното шкафче и разбрах, че се е отрязала. Случваше се често. Браво, направо супер! Джими не спираше да квичи, ама наистина издаваше животински звуци. Креснах му да млъква, но малкото гаднярче дори не ме забеляза. Пълна гадост! Сигурно беше изсрал цял тон в памперса, защото вонята беше адска.
Кармайн срещна погледа на Джина, в очите й се таеше съмнение, а в отговор той поклати едва забележимо глава. Усети как го завладява отвратително подозрение, затова си пое дълбоко въздух и се насили да остане спокоен.
— Продължавай, Грант, разкажи ми всичко докрай — ще намерим изход от положението. Но е най-добре всичко да излезе от теб.
Най-сетне кафявите очи се обърнаха към него, примирени, пълни със сълзи. Грант изпъна рамене, сякаш за да облекчи товара си.
— Отидох при креватчето и спуснах страницата. Казах си, че ако Джими се е насрал и мама го завари в леглото си, това ще я научи да не се натрясква така. Тогава той ме фрасна! Изплю се в лицето ми! И аз му фраснах един. Той падна в люлката и после не знам какво стана. Честна дума, господине, не знам! Помня само писъците и крясъците, плюнките — той наистина плюеше по мен! Затиснах лицето му с възглавница, за да го накарам да млъкне, но той не млъкваше. Дори през нея шумът направо щеше да ми спука тъпанчетата, но поне не можеше да ме плюе. Натисках лицето му с възглавницата, докато не спря да пищи. След това я задържах, за да съм напълно сигурен. Боже, колко ми беше хубаво! Малкото изчадие ме беше наплюло!