— Разумен младеж — отбеляза Кармайн.
— Може и така да е — съгласи се мрачно Терънс Ароусмит, — но съсипа лекциите ни за целия ден! Момчетата от линейката повикаха ченгетата и докато се усетим, всички говореха за отрова. Бил Партридж каза, че било цианид.
— Така ли? И защо реши, че е цианид?
— Заради миризмата на бадеми. Само че аз не усетих миризма на бадеми, нито пък Чарли Тиндейл. Двама са усетили, двама не са. Не може да се твърди със сигурност — рече в заключение господин Ароусмит.
— Декан Денби каза ли нещо от момента, когато отпи първата глътка чай, до момента, в който издъхна?
— Абсолютно нищо, просто издаваше страховити звуци.
— Ами хартиената опаковка на пликчето чай? Нали казахте, че деканът я бил пуснал върху количката? Някой да е доближавал?
— Не и докато бяхме в кабинета, господине, а аз си тръгнах едва когато дойдоха хората от патологията.
— Той просто пусна ли я, или я смачка?
— Разкъса опаковката, за да извади пакетчето чай, след това я пусна.
Това бе краят на полезната информация, която можеше да получи от Терънс Ароусмит. Както се оказа, разказите и на останалите четирима студенти не допринесоха с нищо повече. Дори господин Уилям Партридж, най-ученият от групата, не успя да добави нещо съществено към подробното описание на Терънс Ароусмит. Партридж се интересуваше единствено от цианида. Затова, щом приключи с тях, Кармайн въздъхна облекчено и тръгна към кабинета на съпругата на Денби.
И тя бе старши преподавател в колежа. Научи го още докато беше в управлението. Само че нищо не го бе подготвило за пълната й незаинтересованост. Тя беше висока жена, която повечето мъже биха нарекли забележително привлекателна, имаше гъста русо-червеникава коса, хваната на хлабав кок, безупречна млечнобяла кожа, която не издаваше възрастта й, изваяни черти, които напомниха на Кармайн за Грейс Кели, но без уязвимостта й, и жълти очи. Истинска лъвица.
Ръкостискането й беше стегнато, дланта суха. Покани Кармайн да седне на удобен стол и се настани на обичайното си място зад бюрото.
— Моите съболезнования за загубата ви, доктор Денби — започна той.
Тя мигна бавно, замислена над думите му.
— Да, може да се нарече загуба — отвърна с бодър отсечен глас, — но за щастие съм назначена на постоянно място тук, така че смъртта на Джон няма да се отрази на кариерата ми. Налага се, разбира се, да се изнеса от апартамента, който се полага на декана, но докато не завършат колежа „Лизистрата“ през 1970, за чийто декан ще се кандидатирам, ще живея на горния етаж при момичетата.
— Това няма ли да ви създаде известни неудобства? — попита Кармайн, впечатлен от посоката, в която тя повеждаше разговора.
— Не бих казала — заяви напълно спокойно и уверено тя. — Джон заемаше четири пети от апартамента ни. По-голямата част от времето си прекарвах тук, в тази стая.