Съвсем същата като на декана, също толкова просторна. Той огледа редиците книги, повечето на немски.
— Разбрах, че сте експерт по поезията на Райнер Мария Рилке, доктор Денби — отбеляза той.
Тя му се стори изненадана, сякаш градските полицаи нямаше откъде да знаят това име.
— Да, така е.
— При други обстоятелства за мен щеше да е огромно удоволствие да си побъбрим, защото и аз съм почитател на Рилке, но за съжаление днес се налага да обсъдим смъртта на съпруга ви. — Той се намръщи. — По отношението ви, доктор Денби, съдя, моля да ме извините за тези думи, че отношенията ви са били доста сдържани.
— Така е — потвърди тя. — Няма смисъл да се преструвам. Всеки от преподавателите в „Данте“ ще ви каже същото. Двамата с Джон се оженихме по сметка. За да стане декан, кандидатът трябва да е женен, а когато съпругата му е също учен, се смята за предимство. Честно казано, аз съм фригидна. Джон нямаше нищо против да си затвори очите, още повече че сексуалният му апетит бе насочен към млади момичета, но пък той винаги бе изключително дискретен. Как иначе! Амбицията му беше да стане ректор на университет от Айви Лийг8 и отговаряше на всички необходими условия, едно от които бе дедите му да са дошли на „Мейфлауър“9. Моите амбиции не му пречеха по никакъв начин. — Тя сведе съвършено гримираните си клепки над удивителните си очи. — Двамата се разбирахме прекрасно и аз се тревожех за него.
— Забелязахте ли нещо различно в настроението му вчера сутринта?
— Не бих казала. Беше по-ведър от обикновено. Докато закусвахме, му го казах — хранехме се в стола — и той се засмя, подхвърли, че бил научил нещо хубаво.
— Спомена ли какво точно?
Жълтите очи се отвориха.
— Джон ли? По-скоро налъмите ще цъфнат, капитане. Всъщност, помислих си, че ме дразни.
— Как се почувствахте, когато ви казаха какво се е случило?
— Останах удивена. Да, струва ми се, че това е най-подходящата дума, с която да опиша чувствата си. Джон не беше от хората, които някой би убил — поне не по този начин, не и в собствения му кабинет. Нито с такава коварна изтънченост, ако можем да наречем краткотрайната агония изтънчена.
— А какъв вид убийство нямаше да ви удиви?
— А, нещо жестоко, брутално. Ако го бяха застреляли, пребили до смърт, намушкали. Колкото и да внимава човек, според мен е много опасно да се захваща с млади момичета. Те имат бащи, по-големи братя, гаджета. Не помня някога да се е страхувал от последствията, защото разчиташе на гения си, а той наистина беше гениален! Връзките му траеха между три и шест месеца, в зависимост от съотношението между сексуалността на момичето и интелектуалните й ограничения, а той в никакъв случай не ги избираше заради умствените способности. Когато някое момиче започнеше да му омръзва, той ставаше заядлив, критичен, държеше се неприятно. На нея й трябваха приблизително две седмици, за да прекрати връзката, убедена, че го прави по собствена воля.
— Искате да кажете, че е запазвал самоуважението й.
— Точно така. В това отношение, капитане, наистина беше гениален! За него тези млади момичета бяха като цигулки в ръцете на виртуоз. Когато момичето прекъснеше връзката, изпитваше ужас да не би да се разчуе, тъй като тя бе тази, която прекратяваше отношенията им.
— А той имаше ли завоевания в академичното гнездо, доктор Денби?
— Никога. Момичетата от „Данте“ — тази година за пръв път приемаме момичета — бяха в пълна безопасност. Избираше жертвите си в закусвалня „Джоуи“, прочута с палачинките си, намира се на улица „Седар“. Там често ходят хлапетата от държавния колеж „Ийст Холоуман“ и от колежа за секретарки „Бекуърт“. Джон беше наел малък апартамент на улица „Мълвъри“, на няколко крачки от закусвалнята, и се представяше под името Гари Хопкинс, защото звучало плебейски. Доколкото ми е известно, никой не знаеше истината.
— Рано или късно щеше да се разчуе.
— В такъв случай съм изключително благодарна на онзи, който е сложил цианид в чая му, господин капитан.
„Леле!“ — мислеше си Кармайн малко по-късно, когато си тръгваше от колеж „Данте“. Декан Джон Къркбридж Денби е бил голяма работа. До убийството късметът е бил на негова страна. Сдобил се е със съпруга с патрицианска красота, чиито академични постижения по нищо не отстъпват на неговите, а фригидността й му позволявала да се впуска в опасни увлечения със студентки. В подобна ситуация няма как да изгуби, стига казаното от съпругата му да беше истина. А тя нямаше причина да лъже; жив или мъртъв, декан Денби й осигуряваше процъфтяваща кариера. Рядко му се бе случвало да попадне на подобна студенокръвна жена. Дали и съпругът й се е държал със същото ледено безразличие? Едва ли. Той поне е имал интереси извън академичните постижения. На колко години беше? На трийсет и шест. Имал е достатъчно време, за да се изкатери по академичната стълбица, като целта му не е била професура в неговата област, а пост в университетската администрация. На М. М., ректора на „Чъб“, му оставаха цели десет години на сегашната длъжност, а на секретаря на „Чъб“, Хенри Хауърд, му предстоеше да се пенсионира след четири години. Странно, че Мосън Макинтош бе известен като М. М., докато на Ханк Хауърд никой не казваше Х. Х.
9
Известният кораб, използван от пилигримите през 1620 г. за плаването им от Саутхамптън, Англия, до втората успешна английска колония в Северна Америка — Плимут в Масачузетс. — Б.пр.