Кармайн излезе намръщен. ФБР ли? Какво искаше да каже Силвестри?
Сградата на „Корнукопия“ се намираше на ъгъла на „Мейпъл“ и „Кромуел“, в самия център, в търговската част, и бе само на една година; с четирийсетте си етажа бе най-високата сграда в Холоуман. На последния етаж се намираше жилището на Дезмънд Скепс, докато на останалите трийсет и девет етажа се помещаваха офисите на многобройните фирми на „Корнукопия“, както и офисите на самия Дезмънд Скепс на трийсет и деветия етаж. Колкото и да бе странно, той не бе направил директна връзка между жилището и работното си място; за да се качи в апартамента, трябваше да излезе от офиса, да слезе на първия етаж и там да вземе частния асансьор до четирийсетия. Сигурно, мислеше си Кармайн, така е слагал ясна граница между бизнеса и удоволствията.
Фоайето на партера беше облицовано с многоцветен мрамор, украсено с пищни палми в ръчно изработени мраморни кашпи; но при поглед по-отблизо веднага се виждаше, че палмите могат да бъдат извадени безпроблемно, защото бяха засадени в по-малки пластмасови саксии. Имаше информационно гише и гише за посетители, където работата на служителката бе да дава пропуски на посетителите. Работещите тук не забелязваха никого, все бързаха нанякъде. Една част от асансьорите обслужваше етажите от втори до деветнайсети, а останалите се изкачваха от двайсети до трийсет и девети; асансьорът за апартамента на последния етаж бе отделен, а пред лъскавата медна врата бе поставена трикрака стойка с надпис „Ползването забранено“.
Кармайн извади ключа и отключи, вратата на асансьора се плъзна и разкри луксозна кабина с тапицирани в светлорозова кожа стени, бледорозов мраморен под, дърворезба и позлата. На таблото се виждаха само два бутона: „Нагоре“ и „Надолу“. Каква арогантност, помисли си той развеселен. На последния етаж вратата се отваряше направо в апартамента, който се оказа огромен. Първо се влизаше в антре с размерите на повечето холове, следваше хол с размерите на повечето къщи, със стъклени стени от двете страни; едната гледаше към северен Холоуман, а другата към Лонг Айлънд и пристанището. Кармайн веднага видя кея пред къщата си и квадратната кула с терасата. Телескоп, поставен на триножник, го накара да се запита какво ли е наблюдавал Дезмънд Скепс в повечето домове. Господин Скепс, помисли си той, никак не ми допадате. Правото на личен живот е последната ни защита срещу варварството, а вие сте същият отявлен варварин като федералното правителство.
Апартаментът бе обзаведен в ненатрапчиво бежово, консервативно и семпло, нямаше ценни предмети, които да подскажат, че Скепс колекционира произведения на изкуството. Картините по стените бяха второкачествени акварели, които дизайнерът по всяка вероятност е пробутал като творби на известни художници, а в спалнята се бе спрял на гравюри, най-вероятно скъсани от някой викториански албум и сложени в рамки. Със сигурност сметката е била астрономична, но на Кармайн никак не му дожаля за мъжа, който не познаваше второкачественото, когато го видеше.
Скепс не бе убит в леглото си, а на кушетката за масаж, висока, тясна, следователно напълно подходяща за намеренията на убиеца. Или се бе качил на нея доброволно, или убиецът бе достатъчно силен, за да го повдигне и премести, след като бе изпил малцовия „Гленливет“ с хлоралхидрат. Със сигурност не е изпил скоча, докато е лежал на кушетката, която не след дълго е щяла да се превърне в смъртното му ложе. Силен убиец, каза си Кармайн, замислен за мечия капан. Тези две убийства бяха лични и издаваха огромна физическа сила. Търсеше се някой червив от пари, с телосложението на културист. Ами какво щеше да стане, ако такъв не се намереше? Или ако не беше нито едното, нито другото?
Момчетата на Патси бяха прегледали особено внимателно местопрестъплението, затова той не направи нов оглед. Искаше да добие представа за Дезмънд Скепс от начина му на живот.
Беше наясно, че останалата част от света вече е разбрала какво се е случило от обичайните източници: клюкарски списания, злободневни колонки и от време на време някоя сериозна статия в „Уолстрийт Джърнъл“ или „Ню Йорк Таймс“. Бащата на Скепс, преуспял производител на автомобилни части, бе станал свидетел как облаците на войната надвисват над Европа през 1938-а и не бе пропуснал Югоизточна Азия. Създал „Корнукопия“ (името, казвал той, означавало най-обикновен рог на изобилието), за да произвежда оръдия за артилеристите, след това се заел и със самолетни двигатели и военни машини. След Пърл Харбър империята му разцъфтяла и от тогава насетне не спирала да се разраства. Сега, през 1967-а, тя произвеждаше хирургически инструменти и уреди, огнестрелно оръжие и гаубици, турбини, генератори, атомни реактори, ракети и дребни оръжия, произвеждаха се и пластмаси, особено онези, към които военните проявяваха интерес. „Корнукопия“ разполагаше с огромен изследователски център и бе в крак с всичко, което бе открила съвременната наука, освен това разчиташе на огромен брой договори с Министерството на отбраната, за което изработваше повечето оръжия.