Постара се да не описва в подробности как кръвта е потекла от дрешника на Еван, как го е викал и след като съквартирантът му не отговорил, той отворил вратата. Беше му трудно да говори логично и последователно, но Кармайн изчака търпеливо да се овладее и научи, че Том не останал достатъчно дълго, за да огледа и запомни подробности от ужасната си находка. Някои от студентите по медицина може би щяха да обърнат внимание; имаше такива, на които жестокостта им беше в кръвта. Дори да бе видял парите, не признаваше, но Кармайн бе склонен да повярва, че не ги е забелязал. Този студент по медицина едва успяваше да си осигури средства, за да остане в „Парацелс“, и сигурно щеше да се поддаде на изкушението да свие пакета, преди някой да разбере, че е влизал в дрешника. По дрехите му нямаше кръв, бил заобиколил локвата, когато влязъл. На излизане бил също толкова внимателен, но криминалистът, който го изпратил до новата стая, взел гуменките му, обясни момчето и размърда пръстите на краката си, щръкнали през дупки по чорапите. Гуменките били нови, трябвали му, така че… ами…
Кармайн обеща да му ги върнат скоро.
— Харесваше ли съквартиранта си? — попита го Кармайн.
— Не — отвърна, без да увърта, Том.
— Защо?
— Ами защото беше гадняр.
— Не предполагах, че си от хората, които прибързват в преценките си, Том.
— Наистина не съм и лесно мога да се оправя с гаднярите, капитане, ако той беше най-обикновен гадняр. Само че Еван не беше обикновен. Беше толкова… надменен егоист! Та той тежеше четирийсет кила с мокри дрехи, приличаше на смотана стара мома, а не допускаше, че изглежда странно! А като почнеше да се фука, човек оставаше с впечатление, че хората, които са четирийсет кила с мокри дрехи и приличат на смотани стари моми, са образец за мъжко съвършенство. Кожата му беше толкова дебела, че дори торпедо нямаше да я пробие.
— Доста дебела кожа — повтори сериозно Кармайн. — Как се представяше на изпитите? Оценките му добри ли бяха?
— Пълни шестици по всичко — смънка нещастно Том. — Беше най-добрият в курса, дори рисуваше по-добре от останалите. Писнало ни беше да ни показват за пример рисунките му на краниалните нерви на акулите или очна ябълка на магаре и да ни повтарят, че рисунките по анатомия трябвало да изглеждат точно така! Леле, човече, беше си голяма досада! Нямаше да е толкова зле, ако той не изтъкваше постоянно, че бил върхът, особено пред студенти като мен, които разчитаме на стипендии. Сигурно ще ми се наложи да постъпя в армията или флота, за да се отърва от дълговете, а това направо ще ми изяде годините, в които мога да практикувам.
— А общуваше ли с колегите си?
— Боже, не! Еван се занимаваше с разни шантави неща, като да ходи в Ню Йорк на опера или да гледа разни интелектуални пиеси. Не пропускаше нито един от авангардните филми на филмовия клуб в „Чъб“, купуваше билети за благотворителни банкети или за кънтри клубове, когато канеха разни мазни политици — шантава работа! След това ни надуваше главите, все едно сме някакви селяни. А най-странното е, че никой от „Парацелс“ не му тегли един бой.
— Навреме ли се прибираше? Хъркаше ли? Имаше ли някакви… неприятни лични навици?
Том Уилкинсън го погледна недоумяващо.
— Не, прибираше се навреме. А най-неприятното у него бяха надувките.
— В колко часа го откри?
— Към шест. Имам кола, за да мога да се връщам в колежа за обяд и вечеря. Храната в стола на „Сайънс Хил“ е скъпа, затова сестра ми даде старата си таратайка, когато си купи по-хубава кола. Бензинът е направо без пари, а храната тук е включена в цената за общежитието. Пък и готвят вкусно. В пет и половина свърши лекцията по физиология в „Бърк“, в крилото по биология и аз се прибрах.
— Повечето от часовете ти в „Сайънс Хил“ ли са?
— Да, най-вече лекциите по медицина. Има едни… ами… дилетанти от първокурсниците, които ходят на история на изкуството и разни простотии, но тези часове са другаде. Най-близкото подобие на класна стая в „Парацелс“ е аудиторията, в която деканът заклеймява мръсотията и вандализма.
— Вандализъм ли?
— А, приказва си деканът. Второкурсниците решават да правят напук и хвърлят тухли от разни стари къщи в каменните градини на Пиеро Кондучи. Налага се да използват берачки за череши, за да ги извадят. А да се облече голата женска статуя с бельо, според мен поне, не е никакъв вандализъм, господине. Нали?