— Сигурно не — отвърна сериозно Кармайн. — Значи всички студенти в твоето крило са второкурсници, така ли, Том?
— Да, господине. Крилата са четири, по едно за всяка година. Стаята ни с Еван е на горния етаж, но под нас са само първокурсници.
— Значи, след като лекциите са по медицина, крилото е празно между дванайсет и шест вечерта.
— Точно така. Ако някой е болен и не може да отиде на лекции, би трябвало да е в лечебницата, където има медицинска сестра. Понякога някой си спестява лекциите, за да довърши доклад, но в момента, господине, не са ни давали никакви извънкласни задачи.
— Ами сутрин?
— Същата работа, само че времето е по-кратко. Според мен, сутрин деканът се среща с търговците, за да ги държи под око.
Кармайн се изправи.
— Благодаря, Том. Де да можеше поне половината от свидетелите ми да са толкова откровени като теб. Върви да вечеряш, въпреки че едва ли в момента ти е до ядене.
След това се отправи към декан Робърт Хаймън. Докато слизаше по елегантното извито стълбище (мразеше стълби като тези, с висящи стъпала, през които се вижда надолу), той спря, за да огледа просторната централна част на колеж „Парацелс“. Всяко крило беше определено за настаняване на студентите от различен курс, в центъра бяха разположени офисите и жилищата на преподавателите. Деканът и счетоводителят разполагаха с просторни удобни стаи; стипендиантите, които се занимаваха с научна работа в продължение на четири години, живееха в апартаменти без кухни в далечните краища на четирите крила, докато четирите подобни апартамента, разположени непосредствено до центъра, бяха запазени за защитилите докторати, които нямаха нищо общо с администрацията на колежа.
Канцелариите бяха на долния етаж, докато апартаментите на декана и счетоводителя на горния. Фоайето бе сравнително широко и съвсем пусто в този вечерен час; гишето, зад което седеше чиновник в работните часове, бе празно, а в канцелариите, които се виждаха през стъклените стени, също нямаше никого.
Кармайн продължи да слиза надолу, спря за кратко пред гишето и се зачуди как ще открие декана. От отсрещната стена, където се намираха столовата и общите стаи, прозвуча жизнерадостен звън. Кармайн въздъхна и се стегна, готов да посрещне четиристотинте нахранили се млади мъже, които всеки момент щяха да плъпнат наоколо. Не се случи нищо подобно. Нисък, превзет мъж в костюм от три части излезе от странична врата на столовата, веднага забеляза Кармайн и закрачи към него. Походката му беше като на патица, макар да не беше дебел. Просто коленете му бяха събрани и краката образуваха буквата Х. Лицето му бе кръгло, румено, кестенявата му коса бе оредяла, но грижливо пригладена настрани, за да скрие колкото е възможно повече от опустошенията, а блясъкът в тъмнокафявите му очи подсказа на Кармайн, че може да сплаши без особено усилие повечето от възпитаниците на „Парацелс“. Едва ли някой можеше да го нарече красавец.
— Декан Хаймън? — започна Кармайн, когато двамата си подадоха ръце. Усети дружелюбно, стегнато ръкостискане.
— Елате, качете се в апартамента ми — покани го деканът, вдигна крилото, покрило отвора на гишето, и отключи стъклената врата.
Влязоха и се качиха на втория етаж с тесен асансьор, който возеше много по-гладко в сравнение с повечето малки асансьори.
— Декан Докинс — първият декан на „Парацелс“, моят предшественик — беше парализиран от кръста надолу — обясни Хаймън, докато се изкачваха, — но квалификацията му натежа над недъга и над цената за инсталирането на асансьора. — Засмя се тихо. — От „Принстън“ си мислеха, че са го пипнали.
— Пукни се от завист, „Принстън“ — ухили се Кармайн.
— Да не би да сте възпитаник на „Чъб“, капитане?
— Да, випуск 1948-а.
— Ясно! Значи сте от младежите, които са защитавали любимата ни страна. Сигурно са ви приели преди войната.
— Да, през септември 1939-а. Постъпих в армията веднага след Пърл Харбър и така изгубих студентските си права през есента на 1941-ва. Не че много се трогнах. Жълтите и нацистите бяха по-важни.
— Женен ли сте?
— Да.
— Деца?
— Момиче от предишен брак, София, вече е на шестнайсет, и син на пет месеца — уточни Кармайн и се запита кой от двамата води разследване.
— Как се казва?
— Все още не сме решили.
— Боже! На това му се казва сериозна брачна спънка.
— Ами, по-скоро един непрекъснат добродушен спор.