— Тя ще спечели, капитане, от мен да знаете, че ще спечели! Те винаги печелят.
Декан Хаймън покани госта си да седне на кожен стол и пристъпи към количката с напитки.
— Шери? Скоч? Уиски?
— Не ми предложихте джин, господин декан.
— Не ми приличате на човек, който пие джин.
— И сте абсолютно прав! Ще пия уиски, благодаря. Със сода и лед, по възможност повечко.
— А, още сте на работа. — Деканът седна, след като си наля щедро шери. — Питайте, капитане.
— От съквартиранта на господин Пю, господин Уилкинсън, научих, че колежът е празен, докато траят лекциите.
— Самата истина. На всеки студент, който бъде хванат да се мотае по коридорите, докато има лекции, му се иска обяснение. Не че се случва често. „Парацелс“ е построен специално за студенти по медицина от фондация „Парсън“.
Кармайн се намръщи.
— А, тези ли?
— Говорите така, сякаш ги познавате.
— По миналата година разследвах случай, свързан с даренията им.
— Да, помня, „Дъг“1 — закима декан Хаймън. — Искрено се надявам убийството на господин Пю да не замеси „Парацелс“ в подобен скандал.
— Съмнявам се, че ще се случи подобно нещо, господин декан. Уверявам ви, че ние ще ограничим максимално изявленията си пред пресата и другите медии за смъртта на господин Пю.
Деканът се приведе напред, напълно забравил за шерито.
— Място не мога да си намеря от страх, капитане. Как е загинал господин Пю?
— Попаднал е в челюстите на мечи капан, заложен в дрешника.
Руменото лице пребледня, шерито заплашваше да се излее, но деканът го вдигна към устните си и го изпи на един дъх.
— Боже господи! Тук ли е станало? В „Парацелс“?
— За съжаление.
— Ама… ама… какво можем да направим? Кълна се, че никой днес не е видял нищо необичайно! Уверявам ви, че разпитах! — обясняваше с изтънял глас деканът.
— Разбирам, но утре ще дойдат детективи и ще започнат да задават още повече въпроси във връзка със случая, доктор Хаймън. Затова искам да ви помоля да осигурите целодневното присъствие на всичките си хора, включително портиерите, чистачите, градинарите, камериерките и другите от обслужващия персонал. Всички трябва да бъдат разпитани. Към всички ще се отнасяме внимателно, но разпитите ще се проведат индивидуално — предупреди твърдо Кармайн.
— Ясно — кимна деканът, сякаш наистина му беше ясно.
— Добре ли познавахте Еван Пю, господин декан?
Хаймън се намръщи, облиза се и реши да си налее нова чаша шери.
— Еван Пю беше труден младеж — рече той, когато се отпусна отново на стола и отпи с нескрито удоволствие. — Имам чувството, че никой не го познаваше добре, а най-лошото бе, че никой не го харесваше. Дълги години се занимавам с младежи, но малцина са били като Еван Пю. Наистина много малко. Трудно ми е да опиша що за човек беше, идва ми наум само една дума — противен. Не твърдя, че съм на „ти“ със съвременната наука, но съм чел достатъчно за така наречените феромони. Доколкото разбрах, те се излъчват, за да привличат други индивиди, най-вече от противоположния пол. Феромоните, които Еван Пю излъчваше, отблъскваха всички наред. — Той сви рамене и отпи глътка шери. — Не мога да ви кажа нищо повече, капитане. Просто не го познавах.
Кармайн поостана, докато си допие уискито, и побъбри с декана за даренията, направени от „Парсън“ за колежа — възлизаха на милиони — и винаги с медицинска насоченост. Не беше никак изненадан, че Роджър Парсън-старши е избрал Пиеро Кондучи за архитект; ако изборът зависеше от по-младите членове на клана, навярно „Парацелс“ е щял да попадне в ръцете на по-консервативен специалист. Сигурно им е било много мъчно да се откажат от собствеността си върху „Гражданите на Кале“2, въпреки това го бяха направили; монументалната скулптура бе поставена в един от скалните кътове на Кондучи, ограден от стъклени стени, където изглеждаше величествена, истинско достойно произведение на Роден.
— Надявам се — попита мрачно капитанът на детективите, — че предавате на полицията всички мераклии да откраднат нещо ценно от „Парацелс“?
— Щях да го сторя, ако се бяха появили, но с облекчение смея да твърдя, че засега не сме се натъквали на подобни случаи. В „Чъб“ има доста произведения на изкуството, които могат да бъдат откраднати много по-лесно от нашия Роден.
— Ще има и още, когато бъде готов музеят на италианското изкуство — от хранилищата ще бъдат извадени произведения на Каналето и Тициан. Предполагам, че ще стане така, стига семейство Танасет да реши къде иска да разположат музея — обясни Кармайн.
1
Център за неврологични изследвания „Хъглинс Джаксън“, споменат в романа „Колекционерът на пеперуди“. — Б.пр.