Преобразяват се. Не са същите хора. Изчезват следите на страха, на страданието и безсилието. Лицата им излъчват върховно удовлетворение.
Оживяващият разтваря очи. Съзира надвесените лица над себе си, кълбестите облачета на дишането им.
Непозната топлина се разлива по жилите му и отпуща вкамененото му лице. Все по-издълбоко диша, гърдите му се надигат.
Зиморничавият, който цял живот не можеше да преодолее страха си от студа, в този миг се докосва до истинската топлина: другарството, човешката солидарност. Да не се чувствуваш сам, изоставен, захвърлен като камък в пропаст.
И най-близко над него — лицето на Суеверния, светещо от безкрайна изнуреност, пречистено от всякакъв себичен помисъл, лицето на Приятел. Колцина са могли да видят едно такова лице?
Може би трябва да минеш през най-непристъпни скали, през огън и мраз, през самата смърт, за да стигнеш до истинското лице на приятел. Най-хубавото лице.
Зиморничавият и Суеверният четат един друг в очите си писмото на бащата. Покойният бе благословил двамата за приятелство до края на живота.
Без да се бои вече от ледения вятър, без да свива врат в яката си, Зиморничавият надига жадно глава за още един дъх — последния, подарен му от диханието на другарите.
И пада мъртъв. Дробовете му са разкъсани от снежния прах, затъпкал ги до алвеолите, проникнал до капилярите.
Лицето му е усмихнато. С едно ведро успокоение той потъва във вечния студ, след като е познал голямата топлина. Буквално напомпан с дъха на другите, събуден за един миг от смъртта, за да види светлината, да разбере, че не умира самотен и затрупан, а освободен от ледения гнет.
Другарите му спокойно и тихо приемат края му. Съвестта им е чиста. Сторили са всичко по силите и свръх силите си за него.
Те му дариха един миг живот, един миг топлина, един миг пълно човешко щастие.
Този миг ще ги топли до края на собствения им живот, където и да бъдат, каквото и да ги постигне още.
Дъхът им, влят в мъртвите устни на другаря им, ще се възвръща многократно към тях — собственият им дъх, за да ги съживява, когато въздухът няма да им достига.
Късно е, все по-късно става
Деян с развинтено от безпокойството въображение продължава да си представя все по-тревожни картини. А може би затрупаните в последния си предсън виждат това.
Изтощен до краен предел, Деян не спира, не се връща. Водейки спасителната команда, той се изкачва на билото, откъдето може да обхване с поглед голямо пространство.
От хоризонт до хоризонт се разкрива ритъмът на белите ридове. Абсолютно безлюдие. Деян с бинокъл, останал му от времето на Отечествената война, обхожда всяка гънка на планините. Най-сетне бинокълът се заковава на едно място.
В окуляра се забелязват две-три черни точки. Почти неподвижни отдалече.
Деян смъква бинокъла и промълвя:
— Нима са минали оттам? — Той е поразен от тази страшна вероятност. — Недопустимо!
Ужасът му расте от друго: на всяка крачка се убеждава, че неговото отсъствие е било гибелно за групата. Следите на вината са отпечатани в снега — те водят право към него.
Един от спасителната команда поема бинокъла от неговата отпусната ръка.
— А къде са другите? — пита мъжът и се взира недоумяващ в гледката, разкрита в окуляра.
Деян грабва бинокъла и го насочва нагоре. Бинокълът с леко потреперване се качва по стръмния склон.
— Улей от лавина! — казва Деян с несвой глас.
В окуляра ясно се очертава моравосинкава ивица от върха до пропастта. Това е характерна лавинна диря.
Стоят вцепенени, безчувствени за вятъра.
Деян се опомня пръв. Той е водач на спасителна команда. Цялата му енергия се възвръща, удесеторена от отчаянието. Той се спуща нататък, застанал начело на групата. Окуражава спътниците си:
— По-скоро! Не вярвам да се е случило нещо, но… по-скоро!
Колкото може по-скоро!
Да би могла мисловната енергия да се материализира, в този миг Деян би придобил свръхестествена сила да отвее от далечно разстояние снежната маса, затиснала гърдите на другарите му.
Надпревара със смъртта
Горе при затрупаните е по-спокойно, отколкото в душата на Деян.
— Колко може да издържи човек, без да диша? — пита Дара, завързвайки с шала на Горазд счупената ръка на Андро.
— Зависи… — отвръща Андро, прехапал виещата болка.
— Минута и половина, две най-много! — казва Димо, но сам не вярва на зловещите си думи.
— Един от нас да изтърчи и съобщи в хижата! — нарежда Никифор.