Дара завърта копчето до краен предел — да ечи, да оживи мъртвилото.
През това време четиримата изравят нечии безжизнени, разчекнати нозе. Единият крак нагоре, другият вдън земята. Измъкват ги от снега като две черни, овъглени цепеници — от изстиналата пепел в напуснато огнище. Изравят човек, разпнат между земята и небето.
Чак сега четворката оцелели клюмват безсилни.
От транзистора безучастно ечи гласът на говорителя:
— Видин, плюс 390, застой. Лом, плюс 394, спадане 3. Свищов, плюс 299, спадане 2…
Дара трябва да надвика гласа му, за да я чуят.
— Няма ли да ги размразят поне след хиляда години? — Тя вдига глава към пустото снежно пространство. — Асен разправяше, че можело…
Думите й се заглушават от транзистора:
— Русе, плюс 320, спадане 2…
Погледът на Дара се рее в далечината. Един снежен връх като замразен вихър с изсечен от лед профил се откроява на прояснената млечна синева. Дара забелязва някъде горе виеща се точка. Скача на крака.
Въртолет кръжи над снежноглавите планински вериги. Втори хеликоптер го следва.
Лицата на четиримата за пръв път стават тъжни. Отпущат ръце надолу. Късно е. Никой не дръзва да произнесе тази дума к ъ с н о. Най-страшната дума. Ако я изрекат, ще потвърдят истинността на невероятното.
Най-сетне започват да осъзнават случилото се.
Гласът на говорителя иде от някаква друга действителност, уредена, организирана, измерена в сантиметри, предупредена за всякаква опасност. Струва им се по-нереална от тази снежна, абстрактна действителност, която ги заобикаля.
— Прогноза за следващите дни. Русе, спадане до 4 сантиметра, очаквано ниво 304, Видин, спадане до …
Дара завърта обратно копчето.
Тишина като внезапно оглушаване.
В тази тишина бръмчи моторът на хеликоптера.
А наоколо — замръзналите вълни на лавината.
Четиримата спасени стоят неподвижни като сковани от лед.
Озадачени от истината.
— Е-е-е-о-о-оп! — отехтява гласът на Деян издалече.
Четиримата не го удостояват с реакция, съсредоточени в непоправимото.
В снега остават живи вградени единадесет души.
Какво ще поникне напролет от този сняг?
Какво ще събуди снегът със своя разкован вик?
Най-тихо е там, където е паднала лавина
Деян, снел шапка, стои като чер гарван сред белия сняг. Пейзаж с черти на доживотен самотник.
В нозете му лежи уморен сняг.
На земята проснати единадесет мъртви. В дъната на очите им — впечатано лицето на техния убиец: снега.
Толкова е тихо, че чуваш мислите си.
Деян е изправен на саморазпит.
Кой си ти?
Никой. Загинали са всички, които те ценят и обичат.
Какво остава от тебе?
Нищо. Мъртви са всички, които те помнят млад, смел, готов на саможертва.
Кой познава сега истинския ти образ?
Вятърът. За всички други ти си един сив, застарял никой. Не си изкачил ни един връх.
Кой казва, че са мъртви?
Не те са мъртви. Ти си мъртъв без тях.
Кой ще те търси за съвет? Кой ще те вика? Кой ще си спомня за тебе?
Ти ги изостави.
Но те никога няма да те изоставят.
Те са живи в твоите спомени.
Страшно е, ако умрат в тебе!
Ти ли ги научи на смелост?
Всъщност, ти от тях си се учил. Ти, старият, си се учил от младите. Без да знаят, те все са откривали някоя нова хватка по скалите. И най-много си се учил от техните грешки. Затова първо пущаше всеки един да се катери по скалата сам, за да се научиш от него какво да му кажеш.
Какво знание владееш сега без тях? Какво можеш без тях?
Нищо. Само едно знаеш:
Ти изгуби лавината!
Как е твоето име?
Цял живот бе създавал едно честно име. Нищо за себе си не остави освен това чисто, неопетнено име. И на края, от страх да не намесиш името си в някакъв риск, да не го опетниш, ти го очерни!
Възможно ли е добро име и ненамеса?
Доброто име не се „пази“, не се заключва зад седем врати. То се създава всеки ден, всеки час. Не знаеш в кой миг откъде трябва да защитиш името си. Трябва да си винаги готов. Всеки миг те дебне изпитанието. Трябва все наново да се раждаш от себе си, с ново име.
Какво представляваш ти?
Единственото черно петно сред белотата на снега си ти. Неизтриваемо петно. Дори смъртта отказва да го заличи.
Защо навеждаш очи?
Не можеш да издържиш тази чистота наоколо. Гложде зениците ти ослепителната невинност на белотата. Вече не можеш да гледаш право в лицето на снега.
Каква е твоята вина?
Най-тежката: това, че не поиска да поемеш своя дял от вина.
Какво наказание си избираш?