Да помня.
Останалите живи са оцелялата памет за мъртвите
В болницата е белоснежно тихо. Сякаш лавината тук се е улегнала смълчана.
Деян причаква в коридора количката със Суеверния, возен към операционната.
— Какво? — пита Деян лекаря, задържайки го по-назад.
— Ампутация на двата крака до коляно! — отвръща лекарят делово.
— Няма ли друг начин? — се втрещява Деян.
Лекарят натъртва:
— Благодарете, че има поне този начин!
Неподкупно бялата му престилка се отправя към операционната. Хладното му държане звучи като упрек: Кой им е крив? Алпинисти! Луди глави!
Деян влиза с виновни стъпки в болничната стая при Дара.
Две други тежко болни лежат на съседните легла.
Дара седи на кревата с бинтована ръка. Минала през смъртта, обгорена от снега. Косата й е цяла побеляла. Сякаш има снежна пряспа на главата си, която тя напразно се мъчи да отърси със своите резки, непримирими движения.
— Деяне, изпусна случая да видиш жива лавина!
Деян промълвя с буца лед на гърлото си:
— Ръката ти ли пострада, Дарко?
— Ръката ми е цяла-целеничка! Само пръстите ми отрязаха! — отвръща Дара. — И Херцог, покорителят на Анапурна, е с отрязани пръсти. „Не един бе победен от победата си“ — казваше Асен.
— Боли ли? — с видима болка пита Деян.
Дара го утешава:
— Нали пак ще мога да ходя в планината!
— Ами работата? — изтърва той, но се сепва и бърза да я окуражи: — Млада си!
— Побеля ми косата! Изглеждам ли по-умна така?
Деян клати безсмислено глава.
Дара има чувството, че тя е на посещение при болен, и се опитва да го подкрепи:
— Асен веднаж ми рече: „Човек е това, което му остава, след като изгуби всичко.“
Деян сключва ръце в безсилна ярост:
— Какви хора загинаха! Млади, цвят!
И заравя лице в шепите си.
— Горе главата! — казва Дара. — По-добре така да загинеш млад, отколкото да склерозираш!
Той не може да бъде въвлечен в разговор, понеже разговаря със себе си:
— Дали бих могъл да предотвратя? Едва ли… Но там, с вас бе моето място!
Любопитството изведнаж пробужда някогашната Дара:
— Я си признай, защо не дойде? — И веднага добавя с глас, идещ отнякъде другаде: — Не пред мене, пред мъртвите си признай!
За Деян този въпрос е по-страшен от самата лавина.
Въпросът, на който не можеш да отговориш
Всеки човек си има един въпрос, от който все бяга и който все заобикаля. Но неминуемият въпрос го застига, където и да бъде.
Деян става и се приближава до прозореца, заставайки гърбом към Дара. На стъклото вижда в зимния здрач отразен собствения си образ. Бледен, сгърбен от виновност. През това отражение се проецира отвън градът. Оснежени покриви като хребети-джуджета. По билата им маркировка от антени. Черен, опушен сняг. И външният свят, преминал през неговия образ, добива един гузен оттенък.
— Бях против този зимен преход! — отвръща Деян гласно.
Отражението му в стъклото е прозрачно и през него се четат мислите му:
Това бе акт на протест срещу рекордьорството, срещу показността, несъгласие с ръководството. Напуснах групата в най-трудния момент, за да не се солидаризирам с едно безумие. Исках да бъда настрана от рисковете. Оттеглих се, понеже се боях, че с една погрешна стъпка ще затрия всичките си досегашни безстрашни стъпки. А то най-предпазливата ми стъпка се оказа грешка!
— Всички бяхме наясно, че си против! — заявява Дара.
Деян се обръща изумен към нея:
— Найден е съобщил на групата?
— Сами загряхме!
Деян отново впива очи в своето отражение в стъклото. Пейзажът на града е потънал в гузната сянка на неговия образ.
Другарите са загинали с мисълта, че аз съм ги изоставил нарочно в най-тежкия момент. Мога да си представя индивидуалното разочарование на всекиго от тях, мълчаливото заклеймяване и презрение в последния поглед на всеки умиращ…
— Исках да се разгранича от едно самоволие! — спори гласно Деян със своя призрак в стъклото.
Но другият му възразява мълком:
Не исках открито да се противопоставя. Не се реших да изкажа своето мнение, да оборя неблагоразумието. За да не ме обвинят, че нарушавам дисциплината, че преча… Бях недостойно благоразумен!
— Човек на определена възраст се отдръпва! — казва Дара, без да може да потуши една обидна прошка в гласа си.
Нима „застарял“ значи дезертьор? — пита Деян с поглед другия в стъклото, който е някаква сгърбена, изпита сянка на собствената му представа за себе си. — Аз ли съм това?
Призрачният му двойник потвърждава тази стипчива истина със стойката си на човек, застигнат от годините: