Остарявам! Най-страшната форма на измяната. Самоизмяна. Дезертирам от своя път, избран в младините. С поведението си на предпазлив, ненамесващ се човек опровергавам своята младост.
— Не исках да споделям отговорността! — изрича гласно Деян.
Прозвучава като самообвинение.
Изведнаж Дара става сериозна и загрижена — едно побеляло момиче.
— Не губи време! — му казва тя със състарен глас.
— Защо не загинах заедно с тях! — изстенва Деян.
Иде му с глава да строши в стъклото своя противен, непоносим образ.
— Тичай да спреш лавината! — казва Дара заклинателно.
Деян изтръпва. Бавно задгърбя отражението си. То се стопява в зимната здрачевина. В погледа на Деян проблясва ужасяващата догадка, че момичето се е побъркало.
— Каква лавина, Дарко? Няма вече лавина! — я успокоява той, но себе си не може да успокои.
— Как каква? — се ядосва тя на неговата недосетливост. — Бавно ти загрява реотанът! Какво разследване ще се подеме! Над мъртвите ще се изсипе цялата вина!
— Мъртвите са оневинени чрез смъртта. Ние, живите, носим вината! — продължава Деян нишката на своите мисли.
— Ами! — го прекъсва тя. — Ще прехвърлят всичко на гърба на умрелите: водачът не водил правилно, отговорникът действувал безотговорно… Изобщо, пада им се!
— Бедата расте като снежна топка! — настръхва той.
— Я попитай тези жени какво са препатили! — му сочи тя към своите съседки по легло.
Суха женица, изсмукана от усилен труд, едва отлепя устни. Личи се, че цяла къща е носила на гърба си като охлюв черупката си:
— Не ме питай… Все да бързам, да не закъснея… Хвърлих се в трамвая в движение. По стъпалата висяха хора като чепки грозде. Уж се хванах, а кракът ми — на кайма под колелото. Знае ли човек, като бърза, до какво ще стигне?
От другото легло младо момиче се обажда:
— На мене пък ръката ми отнесе… Сега се уча да пиша с лявата ръка…
— Как стана? — пита Деян със спаднал глас от неловкост.
— Ако знае човек как става… Карахме с голяма скорост…
И замлъква. В тишината префучава бързането. Всички бързат. Все повече бързат. По-скоро да стигнат до целта, до върховете, до края на пътя. Задъхани. Бързат колкото може по-скоро да стигнат до смъртта. Избират най-прекия път, най-опасния, най-стръмния. Ускоряват темпа. Не гледат опасността, вторачили поглед само в целта. По-скоро! Бързането става цел. Насъщно като въздух бързане. Бързо, по-бързо!
Девойката възпроизвежда скоростта в разказа си:
— Видях, че колата ще се забие в камиона. Отварям вратичката да скоча. Събуждам се с отрязана ръка. Казват, че късмет съм имала. За една бройка да се подам навън и ударът да ми отсече главата…
— Но това не се вижда! — вметва Дара. — Нашето им вади очите! Едва ли не ни изкарват умишлено търсили лавинно находище!
Дара още чувствува в устата си да скърца зърнест сняг.
Двамата мълчат, защото имат толкова неща да си кажат.
Деян се наканя да си тръгне. Лавината още не се е улегнала вътре в момичето, чувствува той.
— Само да не забранят на младите да катерят! — му наръчва тя с вдигната, бинтована китка като бял, снежен юмрук.
Как ме е страх, че един Деян старее вътре в мене! — си помисля Дара.
Деян я запитва безпомощен на прага:
— Какво ще правим сега, Дарко?
— Ще помним…
Най-нужното, единственото, което може да се прави безвъзмездно на този свят.
Когато съществото НИЕ загине
Дара открива изненадана, че едва сега започва наистина да мисли.
Изпитва наслада от мъката да мисли, сякаш така съживява него, мъртвия.
Знае вече, че скалите, облаците, вятърът, тишината — всичко сочи към Асен, всичко води право към него…
Какво ми остава? Аз съм само съсъд на спомена. Нищо, че съм малко счупена. Важното е да не изтича през мене споменът.
Съдържам в себе си 16 различни образа, 16 живи части от мене самата. Сега те са мъртви. Загубила съм себе си. Болят ме моите мъртви части, сякаш съм осакатена и захвърлена край пътя.
Пренавиваш! — кротко й противоречи Асен.
Тя мислено спори с него, опровергава го, а той се шегува с нея. Дара не може да плаче с него, не може да тъжи, той или я ожесточава да спори, или я разсмива.
Има нещо, заради което е трябвало да остана жива. За какво? За да не умират другите окончателно. Как да опазя в паметта си мъртвите, без да ги пропилея? Това е техният единствено достъпен свят на съществуване: моята памет. И това е най-хубавият свят, който човек би могъл да насели.
Избирам по-малко хубавия, но затова реален свят! — възразява Асен в нейните мисли. — Да се поживее един-два мига повече при най-тежки обстоятелства, това е огромно богатство. Един миг добавъчен живот — то би било цяла божествена вечност. Макар и при студ, при болка, увиснал на скала в най-неудобно положение, гладен, жаден, но само един миг още да поемаш въздух, да мислиш, да си спомняш, да се надяваш, да се бориш, да пестиш последния дъх…