Не идеализирай групата! Това самонадеяно същество НИЕ е опасно. Поотделно всеки член на групата мисли, чувствува и реагира по различен начин, но съединени в НИЕ, те мислят, чувствуват и реагират еднакво, обратно на себе си, против себе си.
Съществото НИЕ е по-весело, по-енергично, по-смело. Груповата смелост е по-голяма. Нарича се ентусиазъм.
И груповият страх е по-голям. Нарича се паника.
Единичният страх е по-истинският страх. Нарича се самота.
И да искаш, не можеш остана сама. Не можеш се отърва от групата вътре в тебе. Ти носиш в душата си отпечатъците на пръстите й. В тебе прониква груповото чувство за самосъхранение: сивият общ цвят. Обезличаваш се, за да станеш НИЕ.
Шестнадесетте трябва да оживеят в мене не като повторение. Шестнадесет лъча пречупвам в себе си. Независимо дали съм тяхно отрицание, или тяхно продължение, дали съм отклонение, или затъмнение, аз съм тяхната жива памет.
Деян излиза от болницата. Не знае накъде да се отправи. Градът му прилича на запусната болница с мръсни чаршафи от сняг по покривите, с осакатени дървета, забинтовани в сняг, с кален памук, захвърлен по ъглите.
Никой не го чака. Никой не го търси. Никой не го вика.
Спомня си, че има брат, по-малък от него. Отдавна не са се виждали. Дано да го завари в къщи!
Звъни на вратата с чувство на репатриран, който се бои, че роднините му няма да го познаят. Всички са събрани край печката. Канят го да отпразнуват щастливото му избавление от лавината.
— Голямата печалба от лотарията ти се падна! — го поздравява брат му.
Деян се мъчи да му обясни с лутащи се думи:
— Лавината! Навред има лавини. Всеки е заплашен от някаква лавина, но не я забелязва. Скорости, норми, автомобилни злополуки, обидни думи, завист, нехайство, корупция, измяна… Открито ще им заявя…
Брат му го тупа по рамото покровителствено, като че ли Деян е по-малкият:
— Стой си настрана! Нали отърва кожата!
Деян е поразен, че родният му брат го счита за съвсем друг. Отърва кожата! Тези думи отекват в сърцето му като в празен съд.
Брат му показва как се е обзавел, какво още му предстои да купи. Плочките в банята са в изумруднозелено. Имаш чувството, че се намираш в басейн. Обиколил цялата страна с колата да търси. Най-после открива тези дефицитни плочки в някакво си предприятие в Бургас. Оттам докато ги пренесе и опази да не се строшат…
Деян недоумява какво общо има с този човек.
Отчуждението с чужд се понася по-леко.
Братко, за брата си знаеш най-малко!
Деян прави отчаян опит да върне брат си към себе си:
— Скъпо се плаща на тази земя да бъдеш човек. Да познаеш своето дъно и своя връх.
Брат му го прекъсва вразумително:
— Защо да катериш голите върхове, когато има други, скрити на завет, сенчести места долу? Защо си тръгнал да гониш вятъра?
Няма какво повече да си кажат. Деян си тръгва с убита походка. Къдна нощ. Самотните му стъпки повтарят мислите му:
Ти си сам, сам, сам. Твоите другари познаха най-голямата общност за човека: да не се чувствува сам в смъртта. А ти сега трябва да се учиш сам да живееш…
Даже родният ти брат не те познава… Къде си ти, истинският? Само в паметта на мъртвите… Не! И там не си. Те са разочаровани от тебе. Образа ти, който си градил цял живот, ти сам разруши на края. Дори мъртвите те презират сега.
Ти си никъде.
— Не губи време! Тичай да спреш лавината! — каза Дара.
Деян се опитва да осмисли позорното си избавление. Обикаля из учреждения, прекосява безкрайни коридори, изкачва стълбища, чака пред врати. Разяснява случая, който е настроил различни среди в обществото срещу „безумието“ на алпинистите.
— Да не опетняваме чистата памет на загиналите! Всеки от тях е виновен и оневинен чрез смъртта си!
— А кой е виновен? — пита глас без лице.
Деян говори на празни бюра, шкафове, стени, кабинети, затворени врати, етажерки с папки:
— Кой е виновен? Какво тласка човека да бъде алпинист? Защо човек става поет? Кое ни кара да вървим по стръмното, а не по равното?
Гласът подпитва със служебна безпрекословност:
— Ами ти, другарю, защо си оживял? Защо не си загинал заедно с другите?
Деян се брани от обвинителя вътре в себе си:
— Всичко бих дал да мога да върна времето и да отида заедно с тях да загина!
— Защо не си ги предупредил, защо не си ги спрял?
— Никой не би бил в състояние да ги спре!
— Защо не сигнализира на нас да им забраним?
— Щяха да ме считат за предател!
— Върху тебе пада подозрение! — чува той собствения си глас.