— Поемам цялата вина върху себе си, кълна се! Накажете ме!
Гласът без лице възразява откъм гърба му:
— Имаме сведения, че ти единствен си бил против този опасен траверс!
Нима е имало доносник в групата? Кой от нас? Никой от мъртвите не може да бъде доносник!
— То бе наш вътрешен спор! Но после аз се съгласих с колективната воля. Трябваше да отстъпя пред голямото им желание!
— Ти се солидаризираш с тях?
— Напълно! Само едно ви моля, настоявам: не забранявайте на младите да катерят! Планинските върхове привличат младостта. Там въздухът е чист, там е просторно, там се диша свободно!
— Младите няма вече да искат да отидат! — отсича гласът без лице. — Сами ще се откажат! Те са били подведени от такива като тебе!
— Нашето се вижда отвсякъде и от всички, защото е високо! — вика Деян срещу изсипваща се отгоре му лавина от книжа, порои от папки, колела на трамваи, автомобилни гуми, отчети, обвинения, протоколи…
Тихата агитация на мъртвите
Мъртвите определят живота ни.
Думата на Деян вече не тежи. Където и да отиде, той е човекът, който е останал настрана от лавината. Както и да обяснява случая, както и да разкрива истината, той е единственият, който е избягал от лавината.
Думата на мъртвите тежи повече, защото те са вътре в лавината.
Останал вън от лавината, Деян е вън от света. Никъде.
Не може да се приюти дори в своите спомени, защото все се натъква на последния: своя отказ да отиде заедно с другарите си в лавината.
В безсъниците си той все сънува лавината, която го прескача. Той тича насреща й, вика я, разтваря обятия да я прегърне, тя се спуща гривеста, грохотяща като бяла светкавица и презрително го отминава.
Той остава все никъде. Напразно се озърта да се вкопче в нещо.
Инерцията го носи из ден в ден. Идва денят на занимания с начинаещи. Деян влиза по навик в спортната палата.
— Къде? — го спира портиерът на пропуски.
Сам не е съобразил къде отива.
— Час по подготовка на алпинисти! — отвръща автоматично и изведнаж се опомня.
Наоколо има разговарящи хора. Спортисти — ако се съди по самонадеяната им стойка и по модното чуждестранно облекло. Замлъкват. „Алпинисти“ звучи като „самоубийци“. Мълчанието им казва: Че кой е луд вече да става алпинист? И не е ли време да се забрани това? И кой е този наглец, който има час по подготовка на нови жертви?
Портиерът не вниква в многозначителното замлъкване. Дава знак на преподавателя да влезе.
Деян не знае какво да предприеме. Да се върне назад, късно е. Да отиде горе в празната зала, унизително е. Но под укорните погледи на тези съдници той надделява нерешителността си.
По стълбите нагоре се задъхва за пръв път. Носи тежък товар.
Прави безсмислен жест към бравата на една врата. Знае, че зад тази врата зее празна зала като пропаст. Ни един младеж вече няма да дойде на тренировка.
Отваря и влиза. В този момент го настига ударът. Сега осъзнава какво поражение е нанесено на алпинизма, смисъла на живота му. Младите са прогонени! Чистите пориви на толкова безименни храбреци от предишното поколение са съборени от лавината — не от оная, снежната, а от още по-бездушната, книжната.
Изведнаж вдига поглед, тежък като камък, и се стъписва.
Залата е пълна с юноши, облечени в скромни, неуеднаквени спортни фланелки. Никога преди не е била толкова пълна!
Мълчалива решителност е изписана по младежките лица.
Деян се засрамва от наведената си глава. Вдига чело.
Салон, кънтящ от тишина.
Състареното, измъчено лице на Деян — изправено срещу младите, открити лица.
Очите му, замъглени от сълзи, виждат по-ясно отвсякога:
Лицата на загиналите хвърлят един лъчист отсвет по тези младежки, още търсещи себе си лица.
Живи и мъртви, стари и млади са заедно. Те са надмогнали всичко, което ги разделя. Те са започнали да се изкачват до върха Човек.
Деян усеща как буцата лед в гърлото му се разтопява. Преглъща я и подхваща първата лекция:
— Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път. Алпинистите търсят от всички пътища най-трудния.
Какво търсят?
На човека е нужно това, което не му е нужно! — би казал Асен, Философът.
Деян продължава:
— За някои камъкът е да хвърляш, да замеряш, да убиваш с него или да нареждаш, да градиш камък върху камък, да вдигаш китайски стени. Алпинистите нито замерят с камъни, нито се спират пред каменни стени. Те стъпват на камъка и се държат за него. Камъкът за тях е стъпало нагоре.
Превърни препятствието в опора и трамплин!
Метаморфозите на НИЕ
Странното същество НИЕ е изчезнало. То претърпява след гибелта си още по-странни метаморфози.