На екрана се появяват, снети от някакъв долен ракурс, един след друг всички алпинисти, живи и мъртви, как вървят заедно по билото, откроени горе в облаците. Един след друг, вдигнали глави към простора, стъпват в дружен, енергичен, още неизморен ритъм. Само операторът, който ги е снимал в този момент, без да го забележат, отсъствува от кадъра.
Деян неволно се понадига от стола. Иде му да се хвърли върху екрана, да се препречи пред стъпките им, да им викне, че само през трупа му могат да продължат нататък. Главата му се блъска в невъзможността като в скала.
Не опитах ли да бъда честен? — се пита той. — Предупредих Найден. Там, в градинката, когато Водачът бе грижлив овощар. Все едно че говорех на дръвчетата. Никакво разбиране. Да бях отишъл при другарите, те бяха още по-глухи за благоразумието. Щяха да се нахвърлят отгоре ми. Тогава разбрах Хелвециус: „Който не е заразен от общата лудост, е обявен за луд“.
Но разбрах и друга, по-страшна истина: „Никого не съдят за пасивност“. Тъкмо напротив. Това е начинът да си измиеш ръцете: не бях, не участвувах. Сега сам себе си ще съдиш. Никой отвън няма да облекчи товара ти, като го поеме с присъда.
На екрана Бранко жадно гълта режещ, снежен въздух.
В салона шестимата се задушават от прилив на мъка. Не могат дъх да си поемат. Не могат и да откъснат очи от младежкото му, светещо от утринно развиделяване лице.
Твоят рожден ден! Ти се раждаш за света и си отиваш от него. Приветствувай слънцето и се прости с него!
Водачът Найден върви напред. Стъпките му са равномерни, неизменни. Отмерват изтичащото време.
Внезапно Водачът се обръща с лице към групата. Нещо вика. Само мърдащи устни. Какво им е казал?
А той може всичко да казва сега, когато откритото му лице се е обърнало към седящите насреща оцелели негови другари. Всеки един от тях чува различни думи, отправени лично към него.
Водачът се обръща към Деян:
— Деяне, защо ме изостави?
— Не ме питай, брат… Това, че съм останал жив, чувствувам като страшно угризение! — отвръща на себе си Деян.
Безмълвно мърдане на устните на Водача от екрана:
— Никифоре, защо не ме предупреди?
— Сбърках, брат… — отвръща Никифор с цялата си стойка на пълен самоотказ.
— Ти никога не си допущал грешка! — му напомня Найден с едва доловима насмешка.
— А целият ми живот е бил една грешка!
Водачът със същото мърдане на устните казва съвсем друго на Суеверния, който седи с патерици до себе си:
— Съумей да се възползваш от грешките си!
— Какво ми остава, освен да се опра на патериците?
— Превърни патериците на криле! — сякаш изричат немите устни на Водача.
На екрана се появява приклекнала фигура. Поетът. Завързва обущата си. Нервни, непохватни пръсти. Ядосан. На лицето му изписано смешно недоволство. Ако би могъл сам да види образа, който остава като негов последен поздрав към живите, би открил собствената си формула:
Големите болки мога да преодолея, но как да надмогна малките лоши настроения?
Те ме държат в своята власт и се превръщат в мои лоши навици.
Лошите навици се превръщат в мой характер.
Борейки се с навиците си, аз воювам с най-силния си противник — с характера си.
А щом нямам мир и сговор със себе си, аз съм скаран с цялата вселена и спокойствието е далече от мене на светлинни години.
На екрана се разиграва гротеската на Дара. Върху абстрактния фон на снега като театър на сенките се откройват нейните ръбести, смешно ускорени движения.
Никой не се засмива в салона. Пантомимата звучи като един пронизителен призив: Опомнете се!
На края ръката на Дара с пръстите, които ще бъдат ампутирани, се протяга към камерата и размазва собствения си образ, сякаш да заглуши тревогата в несамоовладените си жестове.
На екрана се появява Асен. Той пие шепа сняг. С първична наслада гълта на едри глътки студената, блудкава влага.
В салона лицето на Дара е облъчено от снега. Тя ненаситно пие с очи беглия образ на онзи, който я заведе до снега. Чува гласа му, нахлул от спомените:
— Умората е велико благо за човека! Само когато си уморен, усещаш сладостта на глътката вода от една пряспа, нежността на вятъра от един полъх, силата на любовта от един поглед.
Асен разперва две ръце. Този присъщ нему жест сякаш вика:
— Омниа меа мекум порто! Всичко свое нося със себе си! Нищо повече не ми трябва! Нямам нищо за губене. Никой, дори смъртта не може да ми отнеме нищо. И затова не се боя от нея. Смел е оня, който няма какво да губи, няма какво да стиска в шепа!
Присмехулникът, без да подозира, че окото на обектива го следи, върви приведен. Колко е тъжно лицето му! Едва сега го забелязват. Едва сега разбират как тъжно е да бъдеш смешник. Няма по-тъжно от това.