— Цяла нощ е валяло! — Тя единствена се озърта наоколо.
Другите гледаме само пред себе си. Предусещаме нещо, но не го осъзнаваме. Това се предава на Поета. Неосъзнатото от нас се избистря в него, дирейки своя приблизителен израз:
Нищо не забелязвам наоколо, даже не помня през къде съм минал. Гледам право пред себе си в една точка, за да видя всичко в цялост.
Чувам тишината на снега и под нея — тишината на скалите.
Чувам как се движат молекулите на камъните.
Такава замряла тишина, сякаш след миг ще избухне и планините ще започнат да се местят.
Чувам гласа на реката, временно заключен в леда.
Чувам многобагрения шепот на далечни есенни гори, окапал, гниещ в падините.
Чувам мечешките сънища, сгушени в топлата хралупа.
Чувам песента на утрешния ручей, запечатана в снега.
Чувам с кожа, с обоняние, с нерви като пипала, с въображение.
Няма нужда да се разпилявам в погледи наляво и надясно.
Планината цяла влиза в мене, цяла в мене се просмуква — аз самият ставам планина.
Поетът е медиум, който транслира брожението на нашите смътни, неуловими усети. Дара с прекалената си жизненост прекъсва и размътва утаяването на тези редки вълни.
— Снегът още не се е слегнал! — се обажда тя.
Никой не й отвръща, като че не сме я чули. Пухкави снежни пластове, навеяни нощес, поглъщат шума от стъпките ни. Сякаш преставаме да съществуваме. Безмълвие — отклик на инстинктивната ни тревога. Това общо смълчаване на хората и природата се налага дори на вироглавата Дара.
Неволно се вслушваме по-внимателно в стъпките си. Сняг, пресен, ронлив поради студа. Шушнещ сняг. Има нещо предупредително в това едва доловимо шушнене.
Водачът се поспира запъхтян. Снегът под него замлъква. И в това замлъкване се таи някакво тревожно сигнализиране. Водачът е опитен планинар, разбира езика на снега. С един поглед, обърнат по-скоро навътре към собствените му усети, той преценява опасността. Върховете се навъсват все повече, там горе и тук вътре в нас.
Но Водачът, Найден, сгазва с твърда крачка тихите снежни предупреждения. Продължава упорито напред. Няма да се поддава на такива недомлъвки на природата. Трябва на всяка цена да осъществим замисленото.
Горазд, който кипи от енергия и млада сила, е най-глух за намеците на снега. Изглежда, силата е опасна за своя носител: тя притъпява тънките, неуловими възприятия. Горазд при това е влюбен. Същински глухар. Той изключва всякакво колебание:
— Сега или никога!
— Този път води право за Памир! — подвиква нетърпеливият Бранко.
Суеверният се издава:
— Времето се разваля!
Асен побързва да подкрепи съмненията си с цитат:
— Японските алпинисти имат за девиз: „Върни се, за да отидеш!“
Дара настръхва от вероятността за връщане или по-скоро от пристрастеност да противоречи:
— Още един да се откаже и всичко пропада! Цяла година сме покривали не норми, а вятър!
— Едното покрива другото! — уточнява Присмехулникът.
На шута всичко е позволено. Но на нас не е позволено да вземаме думите му на сериозно.
Последният, Никифор, който заключва колоната и е технически отговорник, бди за правилното движение на групата. Амбициозен, все изчислява нормите, проявите, почивките и ги вписва в тефтерчето. За него цифровият израз на ентусиазма е единственото убедително доказателство. Той ни окуражава изотзад, като че ни боде с остен:
— Всяка крачка ни приближава към Памир!
— Но Памир се отдалечава! — казва Присмехулникът.
Всеки един от нас във върволицата чувствува някаква непреодолима решимост. Непременно трябва да продължим. Защо? За да изпълним плана? Това вече не е главният двигател. Има нещо друго, по-необоримо. За нас няма път назад, щом веднаж сме тръгнали.
Смяна на пъртиноразбивача
Колкото е по-тревожно, толкова по-често стават смените.
Смяна на първия с втория.
Времето наистина се влошава. Подстрехието на облаците прихлупва планинските гребени. Натежава и на нашите плещи.
Водачът, разбивал до последни сили пъртина, се спира без дъх. Проявил е почти нечовешко упорство. Мисли, че щом е водач, непременно трябва да ни надминава във всичко.
Мъчи се да пробие с поглед напред. Планината все повече се затваря в себе си, сякаш отказва да ни приеме. Откритото лице на Найден се превръща в нямо отражение на планината: става непроницаемо, дишащо неизвестност. Той се възвива към групата.
Никой не се спира да изчака решението му. Вървим, без да забавим стъпка. Следващият вече го приближава.