На екрана някой отлепва подметки от снега. Мъчи се да върви. Снегът му дърпа стъпките, дави ги. Човекът все още ги изкоренява и върви. Все още се опъва. До мига, когато стъпките му ще потънат в снета завинаги. Може да е всеки един от тях.
Виелица. Завързват се един за друг, завързват се за вятъра. На екрана се мяркат силуетите на двамата влюбени, Горазд и Зорка. Призрачен воал ги омотава.
Лицето на Андро в салона свети от бледност. Гледа в хипноза.
Ето, неговия единствен хоризонт — близките фигури на двамата. Вървят един зад друг, неразделими, почти слети. Изведнаж един детайл, уголемен до болка. Андро едва сега забелязва една неуловима подробност:
Момичето поглежда крадешком назад, може би към оная серпантина, където се движи той във върволицата. Сега Андро е потресен от разкритието, че може би Зорка не е била съвсем безразлична към него. Страдала е от това, че му е причинила страдание.
Слав, операторът, е успял да запечати този миг и да го остави като подарък за нещастния влюбен. Всички си представят отвъд образите на екрана как операторът е снимал по време на похода, как е дебнал да улови характерен мигновен жест на всекиго от тях. С каква любов е вървял след тях, а те го пъдеха и му се надсмиваха високомерно.
Едва сега те гонят неговия образ, но той отсъствува от черно-белия екран — той е снимал само тях, без да заснеме ни веднаж себе си, поне за доказателство, че се е изкачил толкова високо. И как ни един от тях не се сети да грабне камерата и да го снеме така, на шега. Затова те започват да го търсят на многоцветния екран на спомените си. Разбират смаяни, че той е бил техен другар, най-добрият, който никога не се е засягал от обидното им пренебрежение. Бил е не по-малко смел от тях, напротив, бил е най-смелият, защото въпреки неопитността си е поел по техните стъпки. Бил е поет, когото не са оценили приживе. С какъв лиризъм и любов е улавял беглите мигновения, за да ги задържи на филмовата лента. Виждат го:
Колко пъти Слав снима, прикляквайки и подтичвайки напред, снима паради и речи, документална хроника. А после се втурва, завършил работния ден, мята се в движение в автобуса, виси на стъпалото с камера на рамо като картечар. Догонва другарите си в планината. Оставил си място на ролките, за да заснеме алпийските им катерения. А те го подиграват.
— Изпусна най-интересното! — му подвиква Дара и махва с ръка пренебрежително от един скален праг.
— Най-интересното е занапред! — отвръща той засмян от ухо до ухо.
И снима, сам увиснал на въжето, при невъзможни пози, под невероятни ракурси. И с една ръка си забива клина в скалата, сам си заковава живота между върха и пропастта.
Пред погледа им сега се нижат последните му кадри, които той самият не е видял.
Замръзнал водопад. Къде е това? Минали са покрай него, без да забележат това чудо! Сега проглеждат. Беловласи бради от ледунки. Дълги, занемели езици, в които е скован говорът на водата. Скулпторът върви сляп край това изваяние на вечното движение, уловено в мига на върховен застой.
Казанът под връх Вихрен дими от млечни мъгли. Едва сега останалите живи виждат какво ги е заобикаляло. Апокалипсис. Лунен огромен кратер. В него ври някакъв леден вулкан, който всеки миг ще изригне и ще ги залее.
— Къде сме били! — прошепва Суеверният.
Лицето му е прекосено от внезапен проблясък, извиращ от белия сняг на екрана. Препълва го страх и тържество над страха, че са дръзнали да стъпят в този кипящ казан въпреки предупрежденията на сънищата, въпреки яростните закани на природата, въпреки всичко.
За миг лицата на шестимата в салона са ударени от очевидността. Твърде далеч са отишли, за да могат да се върнат същите, непроменени назад.
Рад спящ върви. Навлиза все по-навътре в белия сън.
Още един разобличителен детайл, уедрен, сгромолясващ се отгоре им като камък: зърнестият строеж снега. Заснети отблизо, гранулите на пряспата избождат очите им като сачми.
Никифор в този момент на екрана се вторачва в нещо съсредоточен. Може би той е забелязал опасния, лавинообразуващ сняг. Затова е така втрещен. Обективът се движи и се фиксира: Никифор се взира с тревога не в снега, а в крачкомера. Вписва цифрата в тефтерчето си. Тефтерчето е разчертано на графи: Време, Скорост, Разстояние, Крачки. Лицето му е самодоволно, самоуспокоено от педантично изпълнен служебен дълг.
Другият Никифор в салона е със съвсем разстроено лице. На него е изписана самоотврата.
— Цял живот няма да ми стигне, за да изкупя заблудите ти! — казва той с непрощаващ поглед към оня Никифор, какъвто е бил доскоро.
Две лица на един и същ човек, а двете съвсем различни, раздалечени едно от друго, както земята от небето.