Чувството на вина прави човека човек.
Шестимата са сблъскани в тъмната зала лице с лице със собствената си съвест. Загиналите оживяват в движението. Оживелите замират в неподвижност. Преплитат се спомени с филмови кадри. Разминават се снимки и спомени, пъстроцветни образи и черно-бели, действителност и въображение.
Колко пъти може да сгреши човек и да оцелее? — пита Дара безмълвния екран.
— Човек е това, което му остава, след като е загубил всичко! — повтаря Асен в нейните спомени.
— Но защо трябваше да загинат мърцина? — го пита тя.
— И това е човешко: да загинеш ей така, мърцина!
Изведнаж лавината беззвучно събаря планината. Всичко се сгромолясва надолу. Сякаш оглушават от грохот и затова нищо не чуват.
Водачът през белия дим нещо вика. Нямо мърдащи устни. Той може всичко да им е казал. Струва им се, че устните му моделират някакъв таен призив, на който те трябва да бъдат верни докрай.
Всичко се премята. Лавината, заснета извътре. Бялата й, водовъртежна утроба. Всички, живи и мъртви, се завъртат в нея, сливат се в едно.
Бялата безкръвна смърт в лавината.
Всъщност, гледайки на екрана лавината, те нямат образа на смъртта пред очите си, а някаква бурна метаморфоза, някакъв скок в друго състояние, в друго измерение. А самите те се чувствуват едновременно тук и отвъд, действителни и минали в друга реалност.
Лежат заслушани, спрели дъх да чуят какво ще им каже снегът. Вътре в лавината те започват да разбират езика на снега. Той им прошепва истини, които само те разбират.
Отново всички, живи и мъртви, се спояват в лавината.
Отново претърсват паметта си за още един детайл, последен. Извикват образа на оператора, увлечен до самозабрава, увиснал над бездната, върти кинокамерата до последен дъх, изпълнен с някаква мистична вяра в необходимостта от изкуството му. И камерата, дори изтървана от неговите ръце, продължава да бъде поет: снима дивната красота на лавината, преодолявайки по тоя начин ужаса на човека от нея.
Снежни светулки.
Само живите пазят паметта. А ето, един мъртъв е запазил повече от живите спомена и им го предава. И така запазва и себе си жив, топъл, обичан повече, отколкото приживе.
Паметта — най-хубавият свят, достъпен за човека.
ЕПИЛОГ
Въображение без протези
Стъпки в снега.
И дупките от патериците също са следи на човек в снега. Двукраки. Дори по-дълбоки следи.
Суеверният така си мисли, учейки се да върви с протези из болничния коридор. С една ръка се обляга на патерицата, с другата се държи за стената.
Колко усилия, колко воля и самообладание, за да понася болката на всяка своя стъпка. Една по една. Стъпва върху жарава. Пламтящи въглени се забиват навътре в раните му. Причернява му.
И все пак той върви. Не иска да се подчини на болката, която му повелява да се вцепени. Стъпва! От стъпката започва човекът. От стъпката започва човечеството. Каква огромна мъка за една малка стъпка. Ако би могъл да влее тази неимоверна енергия в някакво полезно действие, той би отместил планините. Но вместо тях той едвам помества единия крак, после — другия. Каква победа! Боли. Той стиска челюсти. Болката го отличава от неподвижната стена, о която се държи. Всеки миг може да се свлече до нея, изгубил свяст, пребледнял, превърнат в стена. Той се държи изправен. Измерва разстоянието с болка: най-чувствителната и най-точна мярка. Дългият коридор става безкраен. Преодоляване на безкрайността.
Върви. Най-неопровержимото изразяване на човека е вървежът.
Въображението му го понася далече от болницата.
Първо изкачване на планината без крака. Бавно пъпле по нанагорнището. Протезите още не са му станали привичка. Върви пряко сили. Сякаш стъпва по очите си. Лицето му, оросено от мъченическа пот, се вдига. Погледът су гмурва в бездънните далечини.
Беловласи хребети, неуморни носачи на небе.
Човекът потъва в самота, гъмжаща от цялата вселена.
Селско момче, обрамчило шарена торбичка, се връща от училище. В ръка носи синьо блокче. Суеверният се поспира. Поема въздух издълбоко с всичките си бронхи. Планината го напълва с необятност.
— Момче, я да видя какво си нарисувал?
Момчето го поглежда изпод рошавия перчем. Подава му неохотно блокчето. Той го отваря. Вижда собствената си детска рисунка, направена някога с прехапано езиче от старание:
Бяла, назъбена линия от единия край на листа до другия. Детската му представа за планината, приличаща на скоклив порив към слънцето.
— Много хубаво! — връща той блокчето.
А момчето гледа патерицата му и го съветва предпазливо: