Отсъствието му е дезертьорство. Трудно ще му бъде да възстанови предишното си място между нас. Когато съществото НИЕ се разгърне в действие, няма оправдание за единицата. Няма лични причини. Дори колкото по-лични, толкова по-осъдителни стават тези причини.
Да пренебрегнеш себе си с радост — това е необходима предпоставка, за да бъдеш приет с уважение и обич в групата.
Никога не сме очаквали, че пробивът ще бъде направен именно от Деян. Той винаги е бил пример за самопретопяване. Постъпката му ни озадачава. А това е най-голямата вина в колектива: да бъдеш неясен пред другарите си, да будиш съмнения и замъгленост.
Деян много по-добре от всички нас знае това.
Тогава каква е причината да не дойде?
Мислите се събуждат при вървеж
Вторият е начело. Върви и мисли посвоему.
Това е Присмехулникът. Дали и сам пред себе си остроумничи? Или се оплаква? Или се потапя в своята тъга?
Снегът си прави шеги с него: подхлъзва го, поваля го встрани, лепне по подметките му и го дърпа назад. Но той няма да се остави. Излива отмъстителния си хумор върху отсъствуващия Деян:
— Вие, старите планинари, не сте тръгвали в такова време, нали?
Деян, възседнал висока скала като ездач срещу вятъра, оглежда простора със старомодна възхита:
— Ние катерехме върховете не за спортни рекорди, а за да видим от най-високо най-далече онова, което никога не се вижда от ниското.
Присмехулникът го дразни мислено:
— Е, да! Вие сте избягвали мъгли и веявици не за друго, а защото пречат да се вижда пейзажът.
Деян въздъхва:
— А вие, загледани в значки, отчети и норми, не забелязвате красотата на природата! Какво искаш от отчетници!
Присмехулникът натъртва:
— Ние се сливаме с планината, не я съзерцаваме отстрани. Нейната стихия прониква в нас.
Той изразява груповото усещане на природата. Самият колектив е като някакъв дял от природата.
Деян повтаря горчиво:
— Планината поваля безразсъдните!
— И само безразсъдните могат да повалят планината! — отговаря Присмехулникът като по вестник и забива крак в пряспата.
— Много си важен! — се присмива сам на себе си.
Обща стъпка
Вървим, вървим. Истинското изразяване на човека е вървенето. Никой освен оператора Слав не вдига глава да се озърне наоколо, да види промяната в тоналността на пейзажа. Само смъкваме черните очила.
Слав е отчаян, че при това скъдно осветление няма да се получат хубави снимки:
— Къде се скри слънцето?
— Да го попитам по радиотелефона! — предлага Присмехулникът.
Вече и операторът забива поглед в земята.
Всичко забравяме, погълнати от общата стъпка.
Самозадоволяване от вървежа. Навярно дълго сме стояли на едно място, дълго сме били спирани от различни пречки, та затова така упоено вървим.
Характерно изразяване на човека е походката. Тя е непроменима. Само в колектива индивидуалната походка при такъв продължителен общ вървеж се променя, придобива нови черти: съгласуваност, постоянство, издръжливост.
Силният прелива импулс на слабия, твърдият — издръжливост на уморения, волевият — постоянство на колебливия. Всеки поотделно сам не би извървял такъв труден път. Заедно покоряваме далечината и височината. Снегът става все по-дълбок. Наклонът — все по-променлив. Общата стъпка се нагажда към новите мъчнотии.
Нищо друго не гледаме, само да вървим.
Любовта преодолява инерцията
Един-единствен поглед често се вдига.
Нейде откъм опашката на върволицата този упорствуващ поглед не се задържа о гърба на предидущия, а го прехвърля като зид, който му пречи. Андро търси между другите движещи се плещи някаква пролука, за да съзре там, далече напред, тънкия, чуплив силует на Зорка.
Едно чувство го носи като в облак.
Девойката не изостава. Старае се да крачи с едра, издръжлива стъпка, съразмерна с калибъра на предидущите грамадни крачки. Тя е с пухкаво калпаче, което придава нещо съвсем детско на лицето й. Но вече надява качулката на анорака. Сякаш е в скафандър. С това тежко алпийско облекло фигурката й няма онази крехка грация, която й е присъща, но погледът на Андро я разгатва при всяко нейно движение. Тази скрита гъвкавост го увлича още повече, тъй като го принуждава да я търси и допълва с въображението.
Горазд се обръща назад към нея:
— Умори ли се, да ти взема раницата?
— Никак! — казва Зорка без дъх и брани раницата от ръката му.
По жестовете им издалече Андро чете думите и мислите, разменени между двамата.
— Следвай въжето! — заръчва Горазд и омотава кръста на Зорка с жълто перлоново въже с червена нишка, а другия му край навива на примки през рамото си.