Сякаш няма да се измори така бързо, както другите.
Явно е, че при него решава не съобразителността, а енергията и якостта. С видима наслада и упоение от собствената си сила той започва да врязва пъртина в преспите.
Зорка точно зад него затъва в дирите му. Тя се сили да бъде достойна за първия, нейния любим.
Готова е да го следва докрай. А може би на нас се иска да бъде така и ние преувеличаваме чувството им.
Горазд с тила си я вижда как гордо върви след него. В нейните стъпки той търси отразени своите, проверява себе си в нея.
На тия двамата е по-лесно. Те се обичат. Планината им е до колене.
Андро изотзад с още по-тръпно внимание следи всеки нюанс в движението на влюбените. Пие двойния им силует на едри, жадни глътки. От това жаждата му се разпалва още повече.
Изчаквайки всички да го подминем, Присмехулникът се нарежда последен. Едва поел дъх, подхвърля нещо. Не го дочуваме.
— Какво? — вика Дара, която не иска нищо да изпусне. — Радиотелефонът откача!
Присмехулникът повтаря по-високо:
— Деян блести със своето отсъствие!
Какво ни прихвана? Край нас, зад нас, навред неотстъпно крачи Деян и ни настига с думите, казани мимоходом при някакъв разговор и отминати тогава нехайно:
— За планиране и отчитане се хвърлят повече сили, отколкото за изпълнение на самата задача. Става изместване: средствата се превръщат в цел. Човек се изразходва предварително в плановете, заплита се в мрежите на графиците, изгаря в загряването…
Дара се обръща мислено към него:
— Ти не загряваш! Заради един баланс не дойде!
Деян отвръща в предположенията й:
— Може да е заради нещо друго, по-важно от всичко!
Присмехулникът възразява мислено на Деян:
— Изместване… От много умуване не става ли изместване тук? — и сочи към челото си, невиден от никого как сам си приказва, крачейки в опашката на колоната.
Асен пък, далече напред, по някаква телепатична връзка е застигнат от подобна мисъл в друг вариант:
— От много политизиране ставаме аполитични.
Нанагорно
Първият налага на всички своя ритъм на вървеж.
Макар и капнали от умора, ние се увличаме против волята и възможностите си в този енергичен ритъм.
А откъде черпи Горазд своята енергия?
Мислите на пъртиноразбивача са далече от снега, в нещо по-непреодолимо. Той мисли с образи.
Една стъпка: Зорка във всичките й облици, които познавам досега и които все ми се изплъзват.
Втора стъпка: Андро, в единствения му образ, който все ме преследва — с този страшен, влюбен, непропускащ поглед.
Трета стъпка: аз самият между тях двамата в образа, който не познавам още за себе си.
Една стъпка: дали Зорка ме обича, или не може да забрави другия?
Втора стъпка: дали Андро, забил поглед като нож в гърба ми, ще ми я отнеме и пак ще си я върне?
Трета стъпка: дали съм достоен да заменя другия в нейното сърце?
Четвърта стъпка, най-трудната: ако й липсва нещо с мене, както ми се струва понякога, готов ли съм да отстъпя момичето си на другия?
Като че ли за изпитание на силата му, на Горазд се случи най-трудният отрез от пътя. Стига до най-стръмното: сега е моментът. Сега или никога. Мислено повежда със своята Зорка оня разговор, който все не смее гласно да започне, все му иде много нанагорно.
Двамата вървят на разстояние един зад друг.
Цял живот ли така ще вървим на определеното разстояние един от друг? Вървим вътрешно свързани с едно въже.
Ще обгърна крехките й рамене с ръка, внимателно, да не ги строша, и ще подхвана:
— Знаеш ли, Зорко, какво забелязвам?
Усещам я в прегръдката как трепва цяла нащрек:
— Нещо лошо? Познавам по гласа ти!
Как да й кажа? Не мога да й кажа! Трябва да й кажа!
— Всъщност и ти забелязваш…
— Какво? Нищо не забелязвам! — още повече се сепва тя.
Не бива да й казвам.
— Нищо…
— Не, има нещо! Кажи…
Защо започнах? Не биваше да започвам.
— Времето се влошава…
— Друго искаш да ми кажеш! Нещо по-лошо от лошото време. Кажи!
Няма връщане назад за веднъж изтървана дума. Трябва да я доизрека докрай.
— Андро ни преследва с поглед навсякъде.
Едно вцепеняване в прегръдката ми. Отрича прибързано:
— Така ти се струва! Това е изтекла вода!
Вече не мога да се спра:
— Той още те обича.
Сякаш прегръщам един звънтящ трепет.
— Още! Той изобщо не е способен да обича!
Сам не мога да позная гласа си — предпазлив вътре в огъня:
— Но е способен да страда!
Поглеждам я крадешком, дали не събуждам състрадание у нея към другия, и още по-страшно — към себе си.