Зорка вдига вежди, побелели от скреж:
— Защо си мислиш така?
Гласът й е сепнат и това ме сепва още повече.
— Защото аз на негово място бих страдал.
Не, по-добре никога да не повеждам този разговор.
Горазд пори пъртина, обзет от растяща страст. От погледа на третия, впит издалече в тях двамата, струи любов, която им се предава, увеличавайки собствената им взаимност.
Тримата вървят, въвлечени в някакво силово магнитно поле, без да могат да се изтръгнат от него. От кръстоската на излъчванията им пламва във всекиго от тях тройно по-буйна влюбеност.
Кръгозор
Стъпка в стъпка.
Един ограничен хоризонт се очертава пред всекиго: гърбът на предидущия. Силуетът на движещи се напред плещи, малко приведени под тежестта на раницата — това е хребетът, който трябва да бъде достигнат от всекиго.
Стъпките на предния — това е посоката пред нас.
Никакво отклонение.
Върховете не се виждат, затулени от предшествуващия гръб.
Като че ли планината е подменена от този жив, изгърбен, тъмен хълм, откроен на сивото небе в равномерно, непроменно движение, приличащо на неподвижност.
Кратка почивка
Спирането внася някакво вътрешно раздвижване.
Вдигаме очи от стъпките си. Някой отмята прогизнала качулка.
Изведнаж откриваме колко високо сме се изкачили.
Как сме дошли до тези ледени кули в небето?
За да се уверим, че наистина ние сме стъпили на такава немислима височина, проверяваме надолу под себе си белезите на крачките си. Дирите ни се вият и губят в белия кладенец на урвите.
Изваждаме по някоя ябълка и си подаваме един на друг. Впиваме зъби в кората на плода. Ядем бавно, съсредоточено, с удивление към всеки залък. Първична наслада изпитваме от дъвченето, от гълтането и изсмукването на съсухрената зимна ябълка.
Само Водачът не се сеща за ядене. Разтваря картата. Тръгва с пръст по червената черта на маршрута.
Суеверният, дъвчейки ябълка, се надвесва над плана. Едновременно го влече да надникне в пътя, който ни предстои, и го отблъсква страхът, че може да се натъкне на някакъв лош знак.
Водачът сочи с пръст, който не се колебае:
— Сега сме тук!
Ние не се взираме в картата. Важното е не къде сме, а да знаем, че се движим в графика.
Само Суеверният е тръпно любопитен.
— След колко ще бъдем там? — показва на картата кръстовището, където се сплитат улеи и пътечки като възел от змии.
— След около час — отвръща Водачът, почти уверен.
Някой зашепва и впива устни в снега като целувка. На лицето му се изписва разочарование. Снегът не уталожва жаждата.
— Жива болест да пиеш сняг! — казва Никифор и ни подава термос с горещ чай.
— Цитат от поуките на Деян! — го засича Дара.
Тя грабва термоса и пие на живителни глътки чая с израз на блаженство. Един след друг поемаме термоса. Всеки води отчаяно единоборство със себе си, за да се спре навреме и да подаде на следващия. Останалите го дебнем с погледи и измерване волята му според броя на глътките.
Горазд проверява намотките на въжето, препасващо Зорка.
Скулпторът прави разтривка на Зиморничавия като че го моделира от глина.
Асен се обръща към Поета наставнически:
— Не сядай! Мравчената киселина в мускулите се пресича!
— Втори цитат от Деян! — казва Дара.
А Никифор не откъсва очи от все по-високо надигащия се термос:
— Ей! И за мене оставете!
Водачът проверява снега:
— Заледено! Слагай котките!
Тук е текла вода и от студа нощес е замръзнало.
Завързваме ремъците на 12-озъби котки, надянати върху обущата. Подскачаме веднъж-дваж да проверим дали са закрепени добре. Земното притегляне става тройно по-силно.
Стъпваме на друга планета — по-тежка.
Операторът нещо се бави. Ще започне да се разкайва, че не се е върнал навреме. Поетът се навежда и му връзва котките.
Почивката започва да ни уморява.
Стъпки с нокти
Тръгваме пак, сякаш във вървежа е истинската ни отмора.
Редът на Асен, Философа, да проправя път напред. Сега ледът става все по-твърд, все по-звънък. Котките го драскат, вгризват се в него. Асен си спомня как Деян, старият алпинист, го е учил:
— Не бива да оставяш в планината погрешна следа!
Всеки се улавя в следата, оставена преди него, като в протегната ръка. Всеки вторачен надолу пред себе си. Вървим вън от времето и пространството, съсредоточени навътре в себе си в някаква невидима цел. Не забелязваме природата.
Горазд като огромен снежен човек се отдръпва встрани. Зорка се е свила до него. Останалите минаваме край снежната двойка, изчакваща ни да се източим, за да заеме крайното място.