Иде ред и на Андро да ги подмине. Само двойната нишка от парата на дъха им издава, че са двама, тясно свити един в друг. Андро се приближава към тях като към накладен огън в студа. Иска му се с един граблив поглед да си отнесе от топлината, която ги свързва.
Операторът забива несръчно шиповете на котките в снега, прави смешни усилия да се задържи стабилно на тях. Яд го е, че не може непрестанно да гледа пейзажа, а трябва все да впива очи в стъпките си.
В свъсеното утро природата спотайва безброй оттенъци, предупредителни намеци, знаци. Била с намръщени чела. Товар от облаци изгърбя планинските вериги. Лошо знамение. Ще завали сняг. Напластени сянка връз сянка по снежните откоси. Хребетите се надигат като неми, вкаменени закани пред нас.
Но ние не ги съзираме. Не искаме да признаем, че съществува обективен свят край нас със свои, сурови закони, независещи от нашата воля.
Плещите на предидущия запълват цялото зрително поле. Само пред оня, който прави пъртина, се простира открит кръгозор. Но той не отбива поглед встрани, нито назад. Гледа с наочници напред, към целта — далече към увития с чалма от мъгли и облаци връх — и долу в нозете си. И се вслушва не в многозначителните шумове на природата, а в стъпките на другарите си: дали го следваме със същото установено, незабавящо се, упорито темпо.
Тези наши дружни стъпки проправят път през безлюдието.
Няма връщане за нас, няма избор.
Само напред.
Вървим към смъртта и я предизвикваме.
Мисълта не угасва — искрица в снега
Асен мисли все по-интензивно. Мисълта му е органична съпротива срещу мраза. Неговата фикс-идея е да разгатне пружинката на колектива. Изведнаж му проблясва нещо като откритие и ускорява пулса му, затопляйки го цял извътре:
Човешката група е строго функционална система: мястото определя поведение и характер на отделния член, а не обратно. Щом излезеш напред да проправяш пъртина, ти биваш „натоварен“ с непреклонния характер на пъртиноразбивач, макар и да си бил слаб и разколебан нейде всред върволицата. Какъвто и да бъде човекът, щом застане на челно място, той придобива същите твърди черти на водач, както предшественика си, макар и да е бил негова противоположност. А предишният пъртиноразбивач, минал в опашката, капнал от преумора, автоматически приема чертите на редник, в чиято глава като в кошер гъмжат съмнения, несъгласия, колебания, критически заяждания.
Теоретикът на групата, Асен, мъчейки се да си обясни всичко докрай, мислено продължава спора с Деян:
— И все пак не разбирам защо не дойде.
— И аз не разбирам защо вие тръгнахте.
— Нима наистина застаряваш?
Деян отвръща загадъчно:
— При цветната телевизия се използува един недостатък на окото, за да се получи пъстър образ.
— Каква връзка има?
— Това правило важи за всичко: съумей да се възползуваш от недостатъците си!
— Най-голям недостатък е старостта.
— Трябва да се възползуваме от нея.
— Като си правим смях с нея?
— Тя има едно преимущество пред младостта.
— Опит?
— Нещо повече от опит: съмнение.
— Затова ли ни изостави?
— Затова исках да бъда с вас!
— А защо не дойде?
Деян обръща глава настрани:
— И старостта си има тайни!
Освобождаване от тежестта
Когато сме заедно, тежестта се разпределя по равно върху всички рамене.
Само плещите на Водача са превити повече, отколкото на другите — под тежестта на свръхзадачата.
На нас, останалите, ни е по-леко. Отговорността пада върху всички нас и се намалява многократно.
Вървеж в строй рамо до рамо — това е облекчаване от отговорност. Това войниците познават най-добре.
Вървим почти безгрижно.
Само раниците ни натежават. Неусетно се попривеждаме, сякаш с всяка стъпка нагоре някой пъхва в раниците ни по още един килограм.
Земното притегляне се увеличава. Като че ли сме се покачили на друга планета — неизследвана, огромна, ненаселена.
Дара се оплаква:
— Раницата ми има 30 килограма!
— По-тежка от тебе — казва Присмехулникът.
Дара вървешком извива ръка, мъчи се да разкопчае издутия джоб на раницата си. Ядосана, не може да раздене каишката. Сваля ръкавицата. Пръстите й мигновено се вцепеняват.
— Чакай! — Никифор се завтурва да й помогне.
Но тя не го дочаква да я настигне. Скъсва каишката. Измъква пипнешком две консервени кутии. Запраща ги встрани край един клек. Видимо й олеква, макар и малко.
Онези, които идваме след нея, вдигаме глави. Един прегоряло зелен клек на белия фон на снега. И това живо звучене на багра ни пронизва като някакво предупреждение.