Поглеждаме облекчено към захвърлените консерви. Сякаш от собствения си гръб сме ги смъкнали. Едната е заседнала между сплетените клони. Клекът, шибан от вятъра, барабани с корави нокти по тенекиените кутии.
Вървим. Без да вдигаме поглед към първия, го следваме неотклонно. Ние си казваме всичко не с думи, а със стъпки.
Преспи
Пречките и спънките са истинското мерило за разкрача.
Снегът се набива между зъбците на котките. С пикела го удряме, за да си освободим стъпките.
— Свали котките! — извиква Водачът с малко закъснение.
Изглежда, твърде много обмисля всяко свое нареждане. Не е ли сигурен в себе си, или има лош ден?
Спираме и сваляме котките като вериги. За миг се чувствуваме пуснати на свобода.
Смяна на пъртиноразбивачите. Напред излиза Поетът.
Дълбоки преспи.
След първата стъпка разбираме, че вървежът е още по-затруднен. Кракът затъва. Единственото облекчение е да вървим точно в дирите си. Стъпка в стъпка. Сякаш гипсова отливка. Следите в снега са като от един човек. Ни едно отклонение, ни едно отбиване вляво или вдясно. Въпреки снежните прегради. Ни едно ли?
Само стъпките на едного рязко нарушават тази няма съгласуваност. Все се отплесват встрани.
Но Никифор, бдителният, който върви зад него, все внася поправки: връща своеволните стъпки на предидущия към белия „коловоз“.
Кой е този младеж, който все не върви в крак? Ту забързва, ту се забавя, ту се спира да си затегне до носа ципа на анорака, или откърши някое бодливо храстче, отрупано със сняг, като наежен таралеж и с него да изчегърта снега от подметките си. С нахлупена качулка на анорака като шлем от лед. Обигран като дива коза. Походката му е по-различна от общата — неритмична, своенравна, нехайна. С пъргавина на пристъпи. Но това му струва скъпо. Такава нееднаква с груповата стъпка е по-уморителна, изисква двойно усилие за преодоляване на инерцията и стръмнината. Току залита. Цялата му фигурка, движенията са по момчешки необуздани. Изразяват непринудена, нетренирана хлапашка жизнерадост.
Само един дълъг сноп руса коса издава, че това е момиче. Дара. Но ние не винаги сме напълно сигурни, че това е тя. Така прилича на момче.
Още сами не знаем нищо определено за никого от нас. Мислим, че се познаваме. Ще дойде мигът да познаем всекиго поотделно и да се познаем всички заедно. При такъв поход ни се струва, че всички се преливаме един в друг. Почти еднакви силуети. Наведени плещи от умората. Наведени погледи надолу, забити в дирите на предидущия.
Общата цел уеднаквява повече, отколкото общ произход.
Отсъствуващият
Въпреки всичко никой не би искал да бъде на мястото на отсъствуващия.
Безпокои ни не това, което е пред нас, а това, което сме оставили зад гърба си — Деян.
Представяме си с чувство, преливащо в сигурност, неговото състояние. Непоносимо е да си далече от другарите.
Вече отива на работа. Извътре кипи под похлупака от мъгла и пушеци в града. И все повече ще кипи, ще изскочи вън от кожата си. Ще проклина себе си.
Вече влиза в лабораторията. Стени. Мазилка с цвят на мръсен сняг. Таванът стяга с менгеме черепа му. Той застава пред таблото с жиците. Ориентира се като паяк в собственоръчно изтъканата си паяжина. Прихваща с пинцети една жичка и я включва в контакта. В този миг го пронизва сякаш електрически ток: съзнава непоправимото — той сам се отказа. Инквизиция. Той е долу, а ние сме горе!
На свой ред Деян си представя как ние се качваме все по-нависоко. Необятността прониква в нас. Ставаме съвсем други. А той си остава противно същият.
Изведнаж се откача от жиците. Хуква навън. Обръща се през затварящата се врата към Сивия:
— Нещо ми е чогло! Ще отида до базата!
Сивият го сподиря с превъзхождаща присмивка, както трезвият гледа алкохолика, завтечен към кръчмата.
Изражението на човека е гърбът
Вървим. Гръб зад гръб. Лицата не се виждат. Наведени. Закачулени. Обърнати навътре към себе си.
Само гърбове. Лицата скриват израза си. Слагат си маска на добро самочувствие.
Остава изражението на гърба: то е изнуреност и упорство. Не може да се скрие, нито да се маскира.
Всеки гръб си има индивидуален израз.
Зиморничавият така се е свил, че е без глава.
Водачът току вдига плещи, за да намести раницата, сякаш да намали тежестта на отговорността и да смъкне съмненията от себе си.
Гърбът на Суеверния е неспокоен, все нащрек. Върви с усилие срещу течението на сигналите, предавани му отвред по невидими шифровани нишки. Някакъв храст захапва клина му с тръни и го дърпа назад. Суеверният се сепва. Ядно изтръгва крак от храста, ритва го като куче, да отпъди далече предчувствието. Но не може да отблъсне многозначителните шумоления: съсъка на снега под стъпките си, изсвирването на вятъра, отражението на гласовете в стъкления въздух. И една тръпка като бръчка прекосява силуета на гърба му.