Стъпки в снега. Единствен белег на живот сред околната бяла пустиня.
Диря остава, когато се върви по неутъпкано.
Някой е минал оттук. Кой е бил той? Къде е отивал? Защо е избрал стръмното, а не равното? Защо се е отклонил от пътеката? Какво е търсил?
Самото отбиване от пътеката е вече характер.
Не зная лицето му, името, възрастта. Той е бил едно движение сред тая неподвижност.
Оставил е само стъпки в снега. Почеркът на човека по белия лист на снега.
Едно отбиване от пътеката е начало на нова пътека.
Стъпки в снега. Трябва и друг да тръгне по тях, за да станат пътека.
Вятърът ги засипва. Трънаци свистят и ги измитат. Снеговалеж ги замрежва. Постепенно те се губят.
Тук-таме остават едва загатнати следи като изтрит спомен от челото на хребета.
Всичко е стъпки в снега.
И тези редове, които пиша по белия пустош на листа, търсейки неизвестното, и те са само стъпки в снега.
По следите
Стъпките по снега са още пресни.
Задъхано момиче тича по следите.
Закъсняла е. Изпуснала е нещо по-важно от живота си. Дали ще успее да догони другите.
Зад нея в долчинката се гуши хижа. Синкав дим, забит в небето като стълб на спокойствието, на топлината, на сигурността. Но момичето му е обърнало гръб. Бяга от спокойствието като от пожар.
Пред хижата е излязъл пазачът и се провиква след нея:
— Връщай се! Не можеш ги настигна!
Ехото придава на гласа му нещо заклинателно.
Дара се спира сепната и вика с шепа на устата:
— Нататък ли?
Гласът й още не е съразмерен с разстоянието и звучи напънат.
— Връщай се! Времето се разваля! — я заплашва пазачът.
Дара се озърта, сякаш пита снега, след като не е получила отговор от човека. Различава стъпките и хуква нагоре по тях, упътена безмълвно. Все още не са заличени. Все още не е късно.
Подхлъзва се, затъва и отново се втурва напред.
— Връщай се, чуваш ли? — ехото от вика на пазача я преследва като хрътка, захапва я за петата и я дърпа назад.
Тя изскубва крак от свирепото захапване и продължава нататък. Познава този вид помощ: предупреждението. След това пазачът ще може да се прибере на топло със спокойна служебна съвест.
Спуща се още по-упорито по дирите, искайки да избяга от този вразумителен глас, който я плаши повече от суровата планина.
Заглъбва все по-дълбоко в усоите. Само препускащият й дъх нарушава бялото безмълвие.
Следите я въвличат все по-навътре в планинските гънки. Тя все по-трудно ги различава.
Спира се за миг, свива длани на фуния пред устните си и се провиква тревожно:
— Е-е-о-оп!
Издън дебрите се обажда проточено ехо, изтънено, докато премине през иглените уши на някакви клисури. Може би е гласът на планината. А може би другарите й откликват отдалече.
За нейна собствена изненада стъпката й се ускорява почти до бяг.
Отново долавя ехтящ като насън вик. Може би е слухов мираж.
С придошла сила тя се хвърля натам, откъдето проеча ответното ехо.
Ти гониш
Единичните стъпки все гонят някого или нещо.
Мислиш, кой знае какво става там без тебе.
Другите напредват. Изпреварват те.
Весело им е.
А на тебе ти е ядно до плач.
Макар и да си станал рано, изпитваш ръждиво чувство, че си се успала, че си пропуснала най-свежото утро в живота си.
Пътят им е интересен, пълен с новости.
Ти изоставаш. Те стигат далече. Качват се нависоко.
А ти си още долу, в ниското.
Стъпват на някакъв връх. Цялата земя е на длан пред тях и им принадлежи.
А ти нямаш нищо освен стремежа да ги настигнеш.
Светът за тебе е обитаем само в кръга на тяхното присъствие, на техните гласове и крачки. Вън от това пространство е хаос, безпътие, непрогледност.
Твоята малка човешка самотност е много по-голяма от огромната самота на планината.
Те живеят интензивно, с пределна пълнота.
Твоята същност е изпразнена.
Забравят те. Могат без тебе.
А ти не можеш без тях.
Излишен си. Не съществуваш.
Ти гониш не тях, а себе си.
Дори когато те укоряват, осмиват, отричат — пак потвърждават твоето съществование.
Те са „НИЕ“. Ти си сам, „АЗ“.
Те са всичко, заедно.
Ти си нищо без тях.
Ние
Ние, групата, сме особено същество.
Почти не мислим за тебе, наказвайки те за закъснението и отсъствието.
Ако мислим и обсъждаме случая, би било още по-голямо наказание за тебе. И ти знаеш това.
Когато сме далече от погледа ти, изведнъж ни виждаш в цялост, сякаш ни откриваш.
Движим се в колона по един. Покорителите на височината. Опитай се да ни настигнеш!