Всеки жест между двамата отеква с едно трепване по изопнатото лице на Андро. Мъчително блаженство го залива на вълни.
Горазд подава на Зорка рошавия си вишнен шал, сякаш смъква гривна от лъвския си врат. Тя увива шала около шията си бързешком, докато още пази неговата млада мъжка топлина.
Наситеното червено на шала върху снежната белота сипва жар в кръвта на Андро.
Той почти не забелязва студа, надигащия се вятър, пробягващите мъгли с дрипави, развети поли. Той всецяло е потънал в любовта на ония двамата. За него те се сливат с целта — с далечния, затиснат от облаците връх. Сякаш Андро диша с болка и наслада резливия въздух, издишван от двамата, поглъщайки ненаситно взаимността им. Чрез терзаещите мъки на ревността той съществува, получава стимул да върви напред.
Единствено неговото лице не се навежда под ледените игли на прехвръкващите снежинки. Колкото повече се влошава времето, толкова по-често той вдига глава, цял вдаден в онова, което става между двамата. Дори когато някой рид ги затуля за известно време от погледа му, той с въображението си неотстъпно ги догонва, прибавяйки нови, изтезаващи го детайли на тяхната близост: въжето все повече се скъсява между двамата, по него те си предават тайни сигнали. Зорка пъхва ръка под мишницата на Горазд да я сгрее. Горазд диша в пръстите на ръкавицата й да ги стопли с парата от устните си.
А другите плещи се навеждат все по-ниско, порейки вълните на вятъра.
Старият триъгълник в нов вариант
Прословутият любовен триъгълник в групата се превръща в любовен многоъгълник.
Всички по някакъв начин сме съпричастни към любовта на тримата: Зорка, Горазд, Андро.
Всъщност Андро без да съзнава, е събрал в себе си еманацията на ревността, пожеланията, разклонената игра на въображението на всички останали мъже в групата, така или иначе неравнодушни към женствената нежност на Зорка. Андро е станал неволен акумулатор на груповата влюбеност в Зорка.
Знаем ли ние какви кръстоски от излъчвания на чужди страсти възпламеняват в нас собственото ни чувство?
Виелица
Излиза виелица, сякаш предизвикана от дързостта ни.
Смяната на пъртиноразбивача ни съживява.
Напред тръгва Скулпторът. Нова струйка сила се влива в групата, като че ли се обновяваме чрез новия, не толкова изморен челник.
Водачът нейде откъм средата на колоната впива очи напред, търсейки посока. Профилът на планината, допреди миг полузавесен от мъгли и облаци, вече се е стопил в снежната вихрушка.
Цялата планина се завърта край нас.
Скулпторът не вижда накъде да върви.
Никифор долавя колебанието му:
— Всяко спиране означава замръзване!
Скулпторът започва да проправя пъртина накъдето и да е, само да няма застой.
Неволно се приближаваме един към друг. Зорка се свива досами гърба на Горазд. Двамата вървят един зад друг, омотани в снежния шал на вихрушката.
Мисълта на Асен работи още по-трескаво, разпалена от опасността. Той разсъждава:
Всяка крачка трябва да бъде точна. Всичко е неустойчиво, всичко се хлъзга, срутва, затъва. На нищо не можеш да се довериш освен на самия себе си. А можеш ли на себе си да се довериш? Ти организираш целия люлеещ се хаос чрез точните си стъпки.
Асен още по-настойчиво чува гласа на Деян, стария алпинист, който го е учил:
— Не бива да оставяш в планината погрешна следа!
Само в планината ли?
Всеки се доверява на следата, оставена преди него
Така се върви по-леко. Съмнението би затруднило разкрача, би те заставило да проверяваш посоката, да се озърташ за опорни точки, да търсиш нов път, да обмисляш. По-добре довери се сляпо и върви!
Всеки вторачен в дирите на предния, упован всецяло на тях. Предоверен.
Вървим вън от времето и пространството, съсредоточени навътре в себе си в невидимата цел.
Все повече се приближаваме един към друг.
Водачът забелязва това навреме. Обаче гласът му се завърта от виелицата и се връща обратно към него:
— Спазвай разстоянието един от друг!
Тогава пущаме груповия телефон — Водачът предава на съседа си и така от човек на човек отеква:
— Спазвай разстоянието!
Изпълняваме нареждането: да спазваме поне досегашното разстояние и да не го съкращаваме повече. И главно, да тъпчем точно в дирите си, за да облекчим огромния труд, който изисква всяка крачка.
Само младежът с дългия рус сноп коса, пресукан от вихрушката, е с опаки рефлекси. Блъскан от вятъра, сам блъска с лакти вятъра, сякаш се боричка с живо същество, извърта се, търси по-удобна поза и място да стъпи, за да запази равновесие.