Никифор, техническият отговорник, вместо да следи за движението на цялата група, да оглежда изминатия път и да регулира темпото, се залисва само с този недисциплиниран другар пред себе си: непрестанно го връща към следите на предидущия, с остри, неми жестове му се кара, оборва стъпките му и спори с тях:
Младежът неохотно се присъединява към веригата, викайки през вихъра:
— Стига си ме оправял! Оправи вятъра!
Вече едва-едва можем да различим, че това е Дара. Почти нищо във фигурата й не загатва женственост. Колективната воля й се налага мълчаливо. Дара трябва да се подчини на общия ход, да се изравни с всички.
Групата е neutrum като пол. Полека-лека се уеднаквяваме от дълго общуване. Понеже всички сме равни в колектива, неусетно се изравняват и половете.
Само влюбената Зорка запазва момичешкия си вид въпреки мъжките трудности по пътя. Тя цялата е лъчиста женственост, без да нарушава общото, уеднаквяващо движение напред.
Любовта — най-силната самозащита.
Находката
Вървим вече със слепи стъпки.
Издалече се долавя някакво тревожно подрънкване, което прониква в слуха като алармено звънче. Но ние крачим глухи, погълнати от единственото усилие: да не спрем.
Вятърът шиба ли, шиба с клонките на един мършав клек по тенекена консервна кутия. Но ние един след друг я подминаваме, без да вдигнем поглед. Нейде в подсъзнанието ни вика едно отчаяно звънче.
Ето вече всички се източваме, няма да обърнем внимание…
Отклоняващите се стъпки на своеволната Дара я отвеждат неусетно тъкмо нататък. Тя се спъва в нещо. Отскача рязко, сякаш е настъпила змия.
Навежда се и изпод клека измъква консервата, засипана със сняг. Дара, стъписана, познава собствения си товар, изхвърлен преди по пътя. Струва й се, че сънува будна.
Всички се струпваме край нея. Нечий крак подритва и другата кутия, заровена в снега.
Някой промълвя:
— Въртим се в кръг!
Друг добавя:
— Тъпчем на едно място!
Никифор се изтърва:
— Отдавна надушвам…
— И не предупреди! — настръхва Водачът.
— Главното е да се движим, да не спираме! — твърди Никифор.
Дара вика отмъстително:
— Да вървиш като сляп кон, това ли ти е дисциплината?
— Ако бях се опънал, щяхте да речете: нарочно преча! — казва Никифор.
Присмехулникът няма спирачки на езика си:
— Де да не помним какви неща ставаха, когато ти беше водач!
— Какви конкретно? — пита Никифор подигравателно.
— Нужно ли е? — Бранко се мъчи да прекъсне препирнята.
Присмехулникът това и чака:
— Раздаваше награди само на приятелите си… Надписваше им проявите…
Един пристъп на гняв е достатъчен, за да избие на безразсъдство. Способни сме да забравим и опасност, и дълг, улисани в караницата. Целта изчезва пред погледа ни, заслепен от озлобление.
Асен, който винаги е вън от груповите разправии, се мъчи да ни върне към реалността, подхвърляйки кутиите:
— Консерви, нов тип компас!
И страничният наблюдател е необходима съставка на колектива. Неговата трезвост ни опомня. Сепнат, Водачът проверява с поглед човек по човек от групата. Ние един след друг навеждаме очи към находката на Дара.
— Е? Какво ни остава? — пита Водачът.
В този въпрос чуваме връщането назад.
Всички погледи се събират в Никифор. Той бе предишният ни водач, има най-голям опит. Мълчал е досега, може би е имал нещо наум. Никифор стои ням като скала.
— Казвай, Никифоре! — го подканя Зиморничавият през тракащи зъби.
Горе при разредената атмосфера изведнаж избухва натрупаното отдавна в нас електричество. Знаем как нелепо и неуместно е това, и пак сме готови да се хванем за косите.
Никифор изплюва камъчето, което го е давило до този момент:
— Сега ме питате! Защо не ме попитахте, когато кроехте маршрута без мене?
Димо изразява общото помисляне:
— Ами ти защо се дърпа настрана, защо мълча?
Водачът сдъвква между стиснати челюсти:
— Нарочно ме остави сам да решавам, за да ме обвиняваш после!
— Ти не обичаш да ти се меси никой! — подхвърля злобно Никифор.
— Кой? Аз ли? — се настървява Водачът.
За миг изчезват виелицата, студът, светът. Само ярост.
— Опомнете си! — крясва Асен отстрани.
Дара ги стрелва с ръка:
— Сега намерихте да се карате! — но и нейният глас се кара.
Водачът се обръща към Асен заплашително.
— Не съм ли прав?
Асен е откровен:
— Съзнанието ми самоизключва при караници!
Водачът изведнаж изтрезнява. Думата „караници“ е плашило за всички ръководства. Тя ги злепоставя като неспособни да наложат единомислие. Всеки водач предпочита тихи вражди между членовете на групата, за да ги владее по-лесно.