Ако не самият той — поне с глас, със съвет, с вик през пространството ще ни настигне. На всяка цена…
Борба с бурята
Разколебаването ни плаши повече от бурята.
Вече всяко спиране се превръща в преоценка на изминатия път. По-добре да вървим, да не спираме!
Връзваме се на свръзки по четирима души на едно въже. Ако оставехме на ръцете да правят възела, както са вкочанени, никога не биха могли да го налучкат. Добре, че навикът слепешком умее да връзва и развързва и най-сложния възел.
Връзваме се за вятъра.
В дясната ръка — пикела, в лявата — намотките на въжето. Който върви пръв от четворката, изнизва бримките, следващият го настига и набира бримките. Щом един се подхлъзне и падне, другият хвърля намотките и забива пикела в снега. Действуваме автоматично.
Преминаваме по един ръб. От двете страни — пропаст, замрежена от веявицата. При подхлъзване трябва да правим кантар: двама да се хвърлят на обратната страна и да уравновесят тежестта на падналите. Дано не стане нужда! Макар и да знаеш, че това е единствено спасение при такъв случай, пак не можеш да преодолееш инстинкта на страх от пропастта и да се хвърлиш право в нея.
С неподозирани сили заглъбваме навътре в белите въртопи. Вихрушката свири в ушите ни, заплашително съскат пространствата, надига се снежна пушилка и заслепява очите.
Операторът се опитва да пусне камерата, но този път наистина нещо не върви. Той смъква със зъби ръкавицата си и върти някаква шайба.
— Не замръзна ли с тази камера? — крещи Зиморничавият.
— Тя ме топли, че ме кара да се въртя край нея! — отвръща операторът.
— Като жена! — добавя Присмехулникът, но вятърът отнася гласа му.
Изобщо в планината много от мигновените проблясъци на остроумието му се разпиляват и угасват по вятъра, без да ги чуе някой. И вече не се повтарят. Той знае, че не бива никога да повтаря думите си. Смехът се поражда само от изненадата. Повторението убива дори спомена за първия смях.
В групата най-точно се изучават загадките на смеха. Всеки талантлив смехотворец е немислим без група. И никъде не се чувствува такава нужда от смях, както в човешката група. Колкото по-дълготрайна и постоянна по състав е групата, толкова по-насъщен като въздуха за нея става смехът. И колкото по-трудни са пътищата й, толкова по-често избухва неговият животворен взрив.
— На разстояние един от друг! — Водачът не може да надвика вихрушката.
Вместо да ни разбие и раздалечи, бурята ни кара да се приближим един към друг, да съкратим още повече разстоянието помежду си. Подаваме си по бучка захар за сила и я смучем.
Всеки пъртиноразбивач прави по две-три крачки и отстъпва на следващия. Найден, Водачът, недочакал реда си, отново излиза напред да се увери, че пробиването на пъртината сега изисква неимоверна воля. Той пори с гръд вятъра.
— На разстояние! — се предава от човек на човек.
Зорка почти се е долепила до гърба на своя широкоплещ приятел, като че ли се тули зад канара. Нужният интервал помежду ни се стопява.
Техническият отговорник, Никифор, вместо да поправи тази фатална грешка, неволно ускорява и подтиква приближаването ни един зад друг, като ни насърчава да стъпваме по-енергично. Водачът съдействува на това: увлича ни в бърз, сгъстен ход за загрявка.
Без път
В безпътицата мисълта търси свои пътеки.
Асен, Философът, върви с винаги бодърствуваща мисъл. Макар и да сме изгубили пътя, той все ще достигне някъде с мисълта си. Дори никъде да не достигне, самото мислене е вече открит път пред него и той го следва неотклонно. Мислите му се четат отдалече като ребра на мършав кон.
И тъй, теоретикът на нашата група разсъждава:
Изобщо, правим тъкмо обратното на онова, което би трябвало да сторим при такива обстоятелства. На пръв поглед ще кажеш: безогледност. Сякаш за нас не съществуват законите на природата, предпазните мерки, самозащитата. Но при по-внимателно вникване ще откриеш, че ние сме тръгнали да преодолеем себе си, да стъпчем страха, да самоутвърдим човешкото си достойнство.
Всеки един от нас отреагирва някаква обида, издига се над някакво унижение. Искаме да измерим вътрешния си ръст с височините, достигнати от нас.
Борейки се с вятъра, Асен продължава:
Вървим лице срещу лице с бурята, предизвикваме я. Най-ненавистното за нас, натрупано от всекидневния ни живот, е предпазливостта, осигуровката. Искаме да докажем — кому? — на самите себе си, че не се боим!
Той догонва мисълта си, която го изпреварва:
Защо търсим трудността? Сякаш трябва да се пречистим от малките подлости, извършени там долу в низините. Да възвърнем самоуважението си.