За да се издигнеш поне с един сантиметър над себе си, заслужава да се изкачиш на най-стръмния връх. Никой да не те види, никой да не те знае. Това е най-красиво в алпинизма. Да се почувствуваш сам пред себе си по-добре.
Мисълта го извежда до опасна пропаст. Би могъл да спре дотук. Но той продължава и надзърва в истината:
Всъщност за какво рискуваме сега? Нито правим премиера, нито откриваме нов траверс. Този маршрут е минаван неведнаж. Няма вече неизкачен връх. Всички пътища са проправени преди нас. Ние сме тръгнали само в лошо време. При големи трудности. Не за да оставим името си, не за да открием неизвестното. Ей така! Да изпитаме себе си.
Минирано поле с лавини
Минаваме край лавинарник.
Нечия ръка отмахва снега, затрупал стълб с табелка. Открива се черна удивителна, което на планинарски език значи: опасност от лавини.
Суеверният съвсем тихо запитва съседа си:
— Дали има…?
Бранко отвръща още по-тихо:
— Нищо подобно! Няма!
Сякаш и вятърът заобикаля това опасно място.
Асен разсъждава:
„Какво като има? Лавината предварително е преодоляна, щом сме тръгнали!“
Свистенето на веявицата отнася и думите, и мислите нейде встрани.
— Лавини ни дебнат и долу в града, в канцеларията, в къщи! — шепне Присмехулникът, за да се увери, че диханието му още не е пресекло.
Свръхнапрежение във всеки силует. Дали ще събудим лавина?
Сякаш минаваме по минирано поле и всеки миг очакваме да полетим във въздуха.
Всеки един от нас поотделно се бои. Какви не мисли го връхлитат като внезапна лавина. Но заедно, НИЕ сме друго същество: неотстъпчиво.
Страх от страха
Къде е ключът на устойчивостта ни?
Отърсваме страха заедно със снега от плещите си и все така упорито продължаваме нагоре.
Скритите ежби ни държат нащрек и ни правят по-издръжливи.
Вървим сякаш глухи и слепи за опасността. Всъщност ние самите най-добре я познаваме. Но вървим, като че ли сме вън от реалността. Понеже познаваме една друга, по-голяма опасност: да се разпаднем като колектив, да престанем да съществуваме като бодро, весело, непреклонно същество НИЕ.
Макар и разкъсани от съперничества, завист, ревност, раздори и по-едри обиди — ние оставаме единни, монолитни като скала, опълчени срещу стихиите. Самите ни разногласия ни спояват повече. Скритите ежби ни държат да не се издаваме един пред друг като разколебани.
Асен размишлява:
„Никой не иска да се покаже по-слаб от другите. Повече се боиш да не бъдеш заподозрян в малодушие, отколкото да изложиш живота си на риск. В групата действуват странни закони: вътрешният страх те пази от външния. Боиш се да не се видиш в очите на другите страхлив и жалък.“
Тежко дишане
Първият и последен признак на живот: дъхът.
Пъхтим, сякаш понесли на гръб планините.
Кълбеста пара се вие от ноздрите ни. Собственият ни дъх ни води напред, показвайки ни, че сме все още топли, все още живи, по-силни от студа.
Може би пак вървим в кръг. Може би се връщаме назад. Може би тъпчем на едно място. Може би никога няма да излезем от омагьосания кръг. Само да не спираме.
Колкото по-опасно става, толкова повече се разпалва дружната воля да вървим. Накъдето и да е.
Сякаш ни обхваща зло опиянение. Един от друг черпим сила. Един пред друг ни е срам да признаем, че дъхът ни се свършва. Вървим все по-сгъстено един зад друг в бяло заслепение.
Струйките дъх искат да вдъхнат живот на бялата пустиня.
По ръба на пропастта
Вече не заобикаляме опасните места. Не правим обход на стръмнините. Заобикалянето означава съобразяване.
Вървим напряко.
Дори стъпките на вироглавия младеж все по-рядко се отбиват встрани. Завладени са от общия устрем в една посока, в един ритъм, в един дъх.
Дългият рус кичур се е превърнал в ледена висулка.
По това се досещаме, че зад момчешката фигура се крие Дара.
Само от време на време в нея избухва като потискана съпротива извътре някакво непредвидено движение, нецеленасочено излитане навън от вдълбаните дири — ей така, просто по навик, от опърничавост, от желание да противоречи. Водена от вътрешната си инерция, тя продължава да се препира с утъпканата пъртина, сили се да не повтаря другите, колкото и безсмислено да е това усилие. То й струва падане, удряне, изоставане назад, изтощение. Самият й характер се отнася зле с нея.
Но близко, на разкрач зад нея, бдителният Никифор педантично не пропуща ни едно отклонение и връща непослушния в правата посока. Никифор се престарава в своята праволинейност. За него е истинска наслада да уличи някого в погрешна стъпка. А недоглежда дали общата стъпка не е погрешна.