Вървим по самия ръб на пропастта. Заледено било на снежен масив. От двете срани — предполагаема пропаст. Чекръкът на виелицата замрежва пространството и скрива бездната.
Все по-трудно, все по-неясно става движението напред. Сняг — непоносим с натрапчивите му докосваници.
Напред към никъде.
А ние вървим с отчаяна решимост. Водачът, впрегнат в снежни юзди, тегли сякаш цялата група на гърба си.
Тук достигаме връх на сплотеност.
Да пробием стената на вятъра. Няма друг начин, освен да му се противопоставим заедно. Все повече се приближаваме един към друг. Вятърът се напъва да ни разпръсне, снегът да ни спъне, подхлъзне и забави. Ние заедно преодоляваме нанагорнището. Заедно се задъхваме до отмаляване.
Вървим все по-споени и блажени в безмълвната си обреченост.
Вървим в някаква бяла еуфория.
Белият сън
Рад, Мълчаливецът, върви със затворени очи.
Веявицата преде край него край него бели нишки, заплита ги в гъста мрежа и го залюлява в сън. Той сънува вървешком.
Камерата на оператора го издебва и го снима обективно: спящ. За обектива самата бяла смърт е констатация — какво се вижда отвън.
А ние виждаме зад затворените му клепачи онова, което може би вижда самият той. Неговото съновидение:
Златен листопад вместо сняг. Слънчев есенен ден.
Рад и Росица, прегърнати по хлапашки, потъват в пъстрите сенки на гората. Ние ги оставяме насаме. Нагазват в сухия прибой на окапалите листа. Рад изплита халка от една златиста тревица и я внизва на тънкия пръст на момичето, което се залива от смях.
Целуват се под рехавия, падащ купол на гората.
Росица духва едно глухарче и го обезглавява. То се разлита на безброй лъчисти стрелки.
Девойката се прехвърля от камък на камък нагоре срещу течението на реката. Във вирчетата трепти отражението на кехлибарени листа като пернати птици, слитащи към дъното, по-близо до небето. Тя плиска лицето си с пълни шепи от тази златна вода. Цамбурка с боси нозе из вирчетата, позлатена до колене.
Росица се спуща по една стръмнина надолу. Кичур мащерка, изникнала от самата скала, трепка, люшкана от вятъра. Момичето се увлича да я бере и се смъква още по-надолу по сипестия склон. Косата й пламти на слънцето като факла…
Рад със затворени очи през снежния вихър тръгва към този мамещ факлен пламък надолу към пропастта.
Другарството задължава да живееш
Димо навреме забелязва. Дърпа въжето да го задържи и се спуща пред Рад, пресрещайки го на самия ръб на пропастта. Подпира го с рамо. Двамата едвам се закрепят под тласъците на вятъра.
Рад не отваря очи. Димо го удря с юмруци в ребрата да го освести. Търка със сняг лицето му.
Спящият с нежелание отлепя очи. Оглежда се замаян. Бял хаос. Светът му е противен. Той е сърдит на Димо, че го е събудил от златното видение. Пак иска да се върне назад в съня, в слънчевия есенен ден.
Но Димо го понася на рамо. Олюлява се, едвам се държи на нозе. Чак сега Рад идва на себе си. Усилието на другаря му го разтърсва и опомня. То не трябва да отиде напразно.
Рад стъпва на крака и тръгва, залитайки. Димо поема раницата му и върви зад него, подпирайки го с рамо. Рад полага нечовешки усилия да бъде буден, да не се поддаде на съня — заради другаря, който го е спасил.
Помощта на другаря тежи като задължение.
Бялата смърт
Една нищожна стъпка да направим през белия, неподозиран праг — и вече сме отвъд.
Сънуваме, че все тъй бодро крачим напред, напред към мамещия връх, със слънце коронован.
Сънуваме, че все тъй щедро носим към хората ръцете си, прострени като уханен хляб.
Че все тъй сме сърцати, топли, млади и дишаме дълбоко с пълна гръд разтапящата пролет.
А без да знаем, вече сме сковани, с гипсирани клепачи от снега като на слепи статуи.
Безчувствени, усмихнати блажено.
И бие в нашите гърди парче от лед сред бялата пустиня…
Поетът вървешком сънува едно бяло стихотворение. Сякаш снегът му го нашепва в ритъма на мудните му крачки сред виелицата.
Той никога няма да напише това стихотворение.
Къде отиват ненаписаните стихове, неродените образи?
Въздухът е пълен със зародиши на неосъществени творби. Може би те са онази съставка на земната атмосфера, която дава живот на планетата.
Ние вдишваме поезията от въздуха, без да усетим.
Тя прониква в нас чрез ритъм на заглъхнали стъпки, чрез излъчвания от фантазията на непознати поети, отдавна мъртви, чрез душевни вибрации, които не могат да пресекнат.