Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.
Заедно — това ни е единствената опора
Въпреки всичко — заедно.
Ако някой би се противопоставил на общото движение напред, бихме се нахвърлили върху му, че ни отнема най-сигурния компас през хаоса: единството.
А всеки си мисли за себе си съвсем различно.
Водачът: Губя надежда. Няма излаз. Няма спасение. Не различавам никаква посока.
А вика към нас, мъчейки се да заглуши бурята:
— Посоката е вярна!
Никифор: Вятър! Отдавна вървим като слепи зайци. Не зная къде сме. Не зная къде отиваме.
А вика на съседа си:
— Не се отклонявай от правилната посока!
Дара: Няма нищо по-лошо от това да вървиш ослепен от снега.
А надвиква виелицата:
— Има и по-лошо!
Бранко: Ако майка ми, раждайки ме на тоя ден, е знаела какво ме чака…
А се провиква към Дара:
— Какво по-лошо? Змия в спалния чувал?
Дара отвръща така уверено, че сама повярва в думите си.
— Не позна! Жиците на Деян! — крещи тя, цяла омотана в белите жици на веявицата.
Зиморничавият: Деян си седи сега на топло, ние има да бием клинци, краят му не се вижда.
А произнася гласно:
— Деян ни завижда сега от топлия кабинет!
— Май ти му завиждаш, треперко! — го захлупва Присмехулникът.
Вървим, вървим. Странно същество сме НИЕ. Може всеки поотделно да си мисли каквото си иска. Но заедно като група ние мислим иначе. Това е съвсем друго същество, съставено от различни характери и гледища, а напълно противоположно на тях.
НИЕ. Звучи патетично.
Вървим почти допрени един зад друг. Искаме да докажем пред самите себе си, че е възможно за човека да бъде свързан с човека, че хората могат да бъдат наистина заедно, че никаква заплаха не може да ги раздели.
Изчезват разприте, стопяват се натрупаните злоби.
Всичко наоколо, което нахлува да ни раздели, ни свързва още по-силно.
Затова се радваме на бурята — тя ни прави единни.
Целта се подменя с друга, вътрешна цел
През белия хаос не се вижда целта в далечината.
Водачът забравя за нея. Но нали върви и ни води нанякъде? Ако спре, ще бъде наникъде.
Асен, теоретикът на групата, задълбочава познанието си. Той е доволен, че трупа опит и наблюдения. Мисълта му заедно с нашето въртене всред вихрушката следва своя водовъртеж:
Ние носим целта в себе си. Нашата цел е отвъд зъбчатата линия на върховете. Тя е в един вътрешен връх: да превъзмогнем малодушието, да се извисим над него. За нас най-ниското, най-унизителното е страхът. Затова сме напуснали топлите си домове, затова сме избрали да вървим без пътека, направо по най-върлите стръмнини. Търсим трудностите, за да се сблъскаме със страха и да премерим силите си с него. Никой не познава границите на собствените си възможности.
Ние търсим себепознанието.
За да намерим себе си, сме готови да изгубим живота си.
Колкото по-трудно и по-дръзко, толкова по-близко до осъществяването ни. Заедно с всяка стъпка сгазваме страха, стъпкваме колебанието си. Ставаме човеци.
Изправени на два крака срещу стихиите, срещу всичко, което иска да ни превие на колене.
Вълчи дири
Пресни следи на четирикрако пресичат пътя ни.
Току-що е минал вълк. Вятърът засипва дирята. След миг я няма. Може би ни се е привидяла.
— Вълчи следи! — открива Горазд.
— Надолу хукнал поразникът, на завет!
Наистина като насън ни се мержелеят четирикраки дири. Те слизат надолу, тулят се в овразите. А двукраките следи се катерят нагоре, на открито, към неизвестността.
Все още на два крака, все още изправени, вървим срещу бурята, срещу всичко, което иска да ни превие.
Някой се подхлъзва, пада и пак се вдига. Зад него другарят го подпира с лакът.
Да се задържиш изправен на два крака — това е мъката да бъдеш човек.
И пак вървим. Макар и с приведени плещи, с лица надолу към земята, със слепени от снега очи, но все още същества на два крака.
Не спираме — всяко спиране може да бъде завинаги.
Нозете ни продължават да вървят, сякаш независещи от нас самите.
Бялата смърт кръжи наоколо.
Бурята изведнаж стихва, самоизчерпана
Тъкмо когато е най-освирепяла, бурята грохва.
Повален вятър лиже стъпките ни. Сякаш ние сме го сгазили и омаломощили.