Спираме за кратка почивка. Рухнали победители. Всеки втъква пикела в снега, слага две ръце върху него, забива глава надолу и диша издълбоко.
Не можем да повярваме на ненадейното прояснение.
Развързваме се от въжетата. Сякаш се пущаме на свобода и не можем да се нарадваме.
Какво облекчение! Вятърът сгромолясваше цялата планина отгоре ни. Сега планината пада от плещите ни.
Който не е изпитвал това, не познава лекотата на въздуха.
Дара, щом откача презрамките на раницата си, непреодолима умора я поваля на снега.
Последни снежинки се изръсват от ниските облаци. Слънцето загатва за себе си. Снегът се е напластил на вълни, на вълни — това са неспокойните следи на бурята.
Пейзажът постепенно излиза от хаоса и се подрежда. Далече един снежен зъб свети като бисер.
Операторът избърсва снега от камерата, сякаш отваря ослепялото й око, за да заснеме изумителната гледка.
Изправени се озъртаме сред това огромно празно пространство, което се губи от всички страни — върхът! Как сме стигнали дотук, не бихме могли сами да кажем. Мисълта, че сме се изкачили така високо, ни кара да се питаме дали сме още тук на земята.
В планината след такава победа човек предугажда измеренията на вселената, без да се почувствува нищожен и самотен.
Затишието предвещава нещо по-лошо.
Но ние сме се успокоили. За нас мина най-страшното — изпитанието на издръжливостта ни. Изпитанието на сплотеността ни. Изпитанието на загадъчното същество НИЕ. Никой не отстъпи.
Сега от нищо повече не ни е страх.
Асен, който едновременно е вътре в НИЕ и вън от нас, разсъждава по-хладно:
— След буря е най-ясно, но и най-опасно!
— Стига, Философе! — казва Дара и с пренебрежителен замах запокитва думите му отвъд няколко хребета.
Разтопени от умора и тържество, победителите са най-изложени на поражение.
Миг блажено отпущане.
Гледаме с прояснен поглед. Върхът. Наново откриваме безкрая. Цялата планина ни принадлежи. И ние принадлежим на планината.
Бранко ни черпи от кесия с по една смокиня. Един след друг го благославяме:
— Честит рожден ден!
— Хайде, честито пълнолетие!
— Животът ти да е сладък като тая смокиня!
Трябваше да минем през ада, за да почувствуваме вкуса на един земен плод. Сякаш захапваме самото сърце на нашата планета — сбръчкано, изсушено, мъничко, но пълно със сочна, лепкава сладина и с безброй хръскави семенца, в които пращят зародишите на утрешните плодове.
Последно предупреждение на мъртвите към живите
Насреща — металическосиви скали, които вятърът е съблякъл до голо от снега. На места те са така изшилени, така застрашително надвиснали, че дори снежинка не може да се задържи по тях. Зинал е сякаш лунен кратер.
В подножието им се е сгушила надгробна пирамидка под снежна купчина. По-скоро с въображение, отколкото с поглед се различава плоча с някакви имена.
Водачът сочи натам:
— Лобното място на тримата алпинисти.
Прозвучава някак неуместно. Напомнянето за смъртта е винаги неуместно, дори когато си на две крачки от нея.
Поетът запитва още по-неуместно:
— Как точно е станало?
Изглежда, професионална деформация при поетите е да отварят дума тъкмо за онова, за което трябва да се мълчи.
Водачът е принуден да обясни. Прибягва до най-общи слова:
— Смъкнали лавина, когато изкачвали скалата.
Това и любителят може да предположи.
Операторът пита наивно:
— Не са ли били опитни? — В гласа му прозира угодливо желание да ни напомни, че ние сме опитни за разлика от загиналите трима.
Никифор отвръща насмешливо:
— Единият от тях бе най-големият специалист по лавините у нас.
Замлъкваме. Виждаме, без да се обръщаме, как лицето на Суеверния е прекосено от сянката на тревога. Всички дълго се вглеждаме в насрещните скали, изкачвайки ги с поглед педя по педя нагоре.
Едноминутно мълчание за загиналите. В тишината се долавя някакъв неопределен полъх. Потръпваме като от предупредителна въздишка на мъртвите.
Поетът, изчакал да отлежи мисълта му в затишието, пак изрича нещо неуместно:
— Всеки е уверен, че с него нищо няма да се случи. Другите загиват, но аз оставам… Когато дойде време да изпиташ на гърба си последиците от тази самонадеяност, вече е много късно…
Асен, загледан към надгробната пирамидка, ни напомня:
— Грешките ни упътват най-вярно…
Афоризмите са ефектни, но никой не ги взема на сериозно.
Към нови върхове
Амбициите изплуват в затишието.
Отново си спомняме за върховете.
Забравена е преумората. Зоват ни други хоризонти.