— Сега през къде? — пита Бранко нетърпеливо.
Водачът е разтворил плана. Няколко глави са скупчени над него. Това е за самоуспокоение, че се спазва колективния принцип. Инак маршрутът е решен още в София. Пръстът на водача пълзи по черната линийка към нашето лобно място. Съвсем близко, педя ни дели от гибелта.
Дали Асен отстрани забелязва това, че ни предупреждава:
— Според правилата, има да висим на въжето по ръба, ей там!
Отде му хрумна на набляга на „според правилата“?
— А според изключението? — го подиграва Присмехулникът.
— Да подсечем оня връх напряко! — предлага Горазд.
Когато физически силният съветва, слабо се чува.
Но водачът ни изненадва:
— Още по-пряко оттук нагоре на зигзаг! Да наваксаме изгубеното време.
Всички обръщаме глави нататък. Измерваме с поглед страховитата стръмнина. Това е най-рискованият вариант. Стрелваме под око Суеверния, но той си е сложил маската на спокойствието. Само е твърде изопната — от ухо до ухо. Смътно предчувствие от него се предава на всички. Обаче никой не иска да се покаже сепнат пред трудността. И най-неволно изтървана въздишка би отекнала като възражение.
В нас вече отзвучава последното ехо от току-що преживяното премеждие с бурята. В затишието наново се надигат потиснатите ежби и вражди.
Никифор кимва неопределено в знак на съгласие. Той вече прибързва да засвидетелствува единомислие с Водача и с групата, за да не го обвиним в отцепничество.
Скулпторът и Зиморничавият си разменят разбиращ поглед.
Присмехулникът спотайва една самоиронична усмивка, сякаш казва на себе си: „И да се обадиш, какво ще сториш сам срещу всички?“
Водачът долавя спотаената съпротива и се обръща показно към Никифор:
— Твоето становище?
Никифор след размисъл:
— Съгласен съм… че много закъсняхме!
Водачът, тъкмо се израдвал на първата му дума, помрачнява.
— За да поправим една грешка, да не направим друга, по-непоправима? — казва Асен, застанал по-встрани, сякаш да се разграничи.
— Стига с твоите сентенции, Философе! — кипва Дара.
Бранко не може да понася обсъждания:
— За какво бяха толкова усилия, ако не изпълним плана?
— Деян казва често: „План за самия план“ — напомня Суеверният.
Неколцина викват:
— Остави го Деян!
— Дезертьор!
— Остарял козел!
Поетът прибягва до общата мечта:
— Този траверс е стъпало към Памир! — В гласа му се скъсва една разколебана струнка.
— Пак ще се отложим за догодина! — казва Дара, подтикната от навика да противоречи.
Очертават се две подгрупи: едната по-малобройна, но активна, настойчива за най-рискованото, а другата — мълчаливо неубедена в нуждата от риск. Към несъгласните са: Присмехулникът, Суеверният, Скулпторът, Зиморничавият. Асен не се включва в никоя подгрупа, за него представлява интерес да ни наблюдава и да разсъждава върху разногласията ни.
Дара се обръща към Асен ядосана:
— А ти с кого си?
Асен й пошушва закачливо на ухото:
— С тебе!
Водачът туря край на обсъждането:
— Няма време за дискусии!
Много неща са се набурили в нас. Обаче всичко се решава от „спящите“ — те дават превес в боя. По-малобройната, но по-активна подгрупа ги повлича след себе си като комета опашката си. Това са Рад, Мълчаливецът, комуто е все едно накъде ще тръгнем, Андро, влюбеният, Зорка, женствената спътница на силата, Операторът, готов да подкрепя и най-опасния ход на ръководството само да не го изхвърляме от колектива, Поетът, склонен към съзерцание и податлив на внушение.
Водачът всъщност не е свободен да се налага. Той е еманация на колективната воля. Надделява желанието да се върви по ската нагоре на зигзаг, въпреки риска. Последен ще приключи спора Никифор.
Очите се събират в него, сякаш го заклинат да не се противопоставя, да не пречи на общия устрем, да не затормозва движението напред.
Никифор също е подчинен на общата воля. Той е огледалният образ на водача: предишният и сегашният водач се различават само във времето.
— Добре! Ако аз бях предложил на „зигзаг“, щяхте да кажете: „Пиян ли си!“
Неколцина ускоряват узряването на решението:
— Хайде! Хайде!
— Единодушно!
— Няма против, няма въздържали се!
Знаем, че това е най-бързият, но и най-несигурен път. И не възразяваме. Може би победата ни е замаяла главата. А може би несъзнателно търсим смъртта като най-върховното, истинското изпитание за човека.
Погубва ни древната като света човешка мечта за пряк път.
Да не се губи височина
Има закон пир нас, алпинистите: веднаж достигната височина не трябва да се губи. Това особено важи за планинските гиганти, където преодоляването на височината е свързано с „планинска болест“. Веднаж привикнал на разредения въздух горе, не бива да се спущаш по-ниско, за да не отвикваш.