За нас да се придържаме о този закон е въпрос на собствено достойнство. Всъщност в спора през къде да минем решава не превесът на нечие мнение, а този закон, станал наша втора природа.
Можеш, както искаш, да заобикаляш, да вървиш на зигзаг, по хоризонтал, в кръг, но никога да не изпущаш височината.
Колко усилия ти струва да се изкатериш нависоко. Тези усилия ще бъдат хвърлени по вятъра, ако не съумееш да се задържиш там.
По това се отличаваш от обикновения турист в планината: че никога не падаш под височината, която веднаж си преодолял.
По това се отличаваш от обикновения турист в живота.
Най-мъчното, почти невъзможно за човека: да се задържи на веднаж завладения връх и да продължи нагоре. Колцина такива познаваш?
Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднаж постигнатото.
Можеш себе си да загубиш, но да загубиш височината!
Тази вътрешна повеля е създала човека, тя го и погубва.
Всяко поколение получава от предшествуващото една висота, която трябва на всяка цена да удържи и да надвиси поне с една стъпка.
Човечеството дължи себе си на тази единствена стъпка над веднаж постигнатата висота.
Занемели стъпки
Потегляме.
Водачът слага пръст пред устните си. Ни звук не трябва да издадем, за да не събудим лавината.
Прекосяваме точно там, където е може би леговището й.
Лавината — лъвицата с бяла грива.
Толкова сме слушали за нея, толкова пъти сме се разминавали с нея, че я чувствуваме някак сродена с нас.
Крачките ни съвсем стихват, сякаш занемяват. Напрежението расте. Във въздуха висне заплаха.
Дори отклоняващите се стъпки на Дара се кротват, макар и все да не могат да вървят точно в следите на предидущия.
Сега вече няма вятър. Слънцето огрява зъбато, студено.
Ослепителна, безбрежна белота, по която се движи синята сянка на всекиго от нас. И тази вървяща сянка е признак на живот, доказателство, че ние сме още живи, още плътни, хвърлящи сянка върху мъртвата белизна на снега, сянката ни е по-реална от самите нас. А в усойните гънки на скатовете сянката на всекиго изчезва в по-голямата сянка на планината и се слива с нея.
Движим се по инерция съвсем близко един зад друг против всякакви правила. Щом веднаж е направено едно нарушение, другите грешки следват автоматически.
Водачът е излязъл пръв.
Дори педантичният Никифор допринася за нарушенията: подтиква изотзад да не изоставаме, за сгъстяваме редицата.
Грешките ни произтичат от победата. Повярвахме, че всичко ни е позволено.
Предпазливостта ни се изразява по-скоро инстинктивно — само в безмълвието.
Затаено дишане. Един по-издълбоко поет дъх може да предизвика лавината. Изопнато безветрие.
Още едно малко усилие. Едно последно усилие.
Пред вътрешния ни поглед се мярка лицето на Суеверния, което при серпантинното изкачване е скрито от нас. Но ние ясно виждаме как лошото предчувствие все по-плътно се отпечатва върху него. Сякаш стиснатите му челюсти задържат вика: По-скоро да става, каквото ще става! Несигурността, растящото безпокойство, неизвестността не се понасят!
Водачът мята бърз поглед през рамо към склона.
Висок до свода, заканително надвиснал от преден сняг. От другата страна зее пропаст. В дълбочините снегът изглежда мастилен от натрупаните сянка връз сянка.
Минаваме точно по средата между върха и бездната. Най-опасното място. Точката, в която се пресичат две притегляния: нагоре и надолу.
Вървим на зигзаг.
Близко един зад друг, все по-близко.
Сякаш дебнем край леговище на звяр. Само да не го събудим!
Човек зад човек, стъпка в стъпка.
Единни, дисциплинирани, твърди.
Верни на грешките си.
Самите ни стъпки подсичат лавината и я събуждат.
Последният пръв предусеща бедствието
Никифор вдига сепнат глава. Но от последното място в редицата нищо не може да се направи.
По серпантините Водачът е нейде високо над него.
Сепването на последния се предава като по жица на първия.
Водачът се обръща рязко нагоре, после назад към нас и извиква с несвой глас:
— Лавина!
Този вик дава окончателния тласък.
Снегът се заронва отгоре, руква по билото сипест, на криволичещи поточета, зашушва с особен, непознат, студен съсък, повлича все повече снежни вълни, отцепват се цели блокове, огромни ледени плочи, хлъзгат се ребром надолу…