Нозете ни в груби туристически обуща оставят отпечатъци по прясно навалелия сняг. Напредваме в редица на определено разстояние един от друг. Всеки вдълбава по-дълбоко следите на предидущия.
Твоето място е попълнено. Заето е от другиго. А щом изгубиш мястото си тук, в редицата, къде е твоето място в света?
Претъпканите раници още не ни тежат. Младежки лица, заруменели от жизнерадост. Усещаме собствената си руменина като грейка извътре.
Обща кръв тече в групата ни. Докато не ни догониш, няма да се засмееш. Ще бъдеш бледа, плашлива, откъсната от притока на силната кръв.
Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне.
Неусетно снегът попива петната, пушека и отровите, напълнили душата ни, и ни пречиства.
Разкършваме снаги, сякаш дълго сме били държани вързани и най-после сме пуснати на свобода.
Когато планината побелее, имаме опияняващото чувство, че за пръв път стъпваме тук. Снегът излъхва първичност.
Дишаме дълбоко с пълна гръд. До вчера сме били пръснати, раздалечени, удавени в мътните бетонни кладенци на града. Сега сме събрани, НИЕ. Едно яко, самоуверено същество, което не се спира пред никаква преграда. Всемогъщо в своята съвкупност, непроходимо за другиго отвън. Чуждият не е същество, а елемент. Не се допуска.
Събирането ни и затварянето в кръга на групата ние чувствуваме като освобождение.
Освобождение от състоянието „нащрек“, което държи винаги стегната в бодлива тел единицата: да се ориентира сама за посоките сред разнопосочния свят, да съобразява, да не пропуща, да се брани откъм гърба. И най-трудното: да не разхлабва самоконтрола.
Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си дъх.
Ех, трябва да се спазва дисциплината. Но то е къде по-леко от самодисциплината.
Безгрижие — това е групова добродетел.
Под стъпките ни набъбват планините. Само небето над нас и бездната под нас.
Един общ устрем ни сплотява. Вървим един зад друг, съединени чрез планината. С отмерена походка, която излъчва първична наслада от самото вървене.
Ритъм
Планините са безкраен ритъм. Хребет след хребет, връх след връх отвъд хоризонта.
В тоя ритъм е тръгнала нашата колона. Плещи, надигащи се като хребети. Хребети, надигащи се като плещи.
Небосводът, дълбок и спокоен, подчертава неспокойствието на планините. Гребенът им е скачаща диаграма на земното сърцебиене.
Вървим в един общ, бодър, постоянен ритъм.
Такъв непроменлив ритъм никога не може да постигне единицата.
Единичните стъпки се влияят от всякакъв вятър, податливи са на настроения. Уязвими.
Ние сме друго същество. Устойчиво.
Ритъмът се предава от човек на човек по някаква вътрешна жица. От продължителния навик стъпките ни верижно се самонанизват с почти пееща хармоничност.
Пресреща ни бял, незамърсен от стъпки и пушеци сняг. С просто око можеш да разложиш белия сняг на състава му от всички цветове.
Така и ние добиваме в групата една плътна обща боя, получена от смесването на най-различни разцветки характери.
Общият ритъм претопява различията.
Здраве и щастие е да се влееш в този групов ритъм.
Навярно самотната планинска река при устието й пред морето усеща в блаженство как се слива с широката пулсация на морските вълни и става безкрайна. Тя изгубва себе си, за да намери новите си брегове, които също ще я оковат.
Пъртина
Редуваме се да проправяме пъртина.
Бранко излиза напред. Той взема всичко на сериозно. Още е много млад.
— Забравил съм тъмни очила! — се безпокои той, понеже пъртината се пробива първо с очи.
Предишният, току-що просичал снега, задъхан ни изчаква да го подминем. Право на такава минута почивка има първият, който след това ще стане последен.
— Бръкни в левия джоб! — казва той. — Виж дали не съм взел втори чифт! — и ребром подава на Бранко с гръб раницата, издута от претъпкване. — Ето ти за рождения ден подарък от мене: черни очила!
Присмехулникът, който се чувствува задължен да се откликва остроумно при всяка разменена между другите дума, се обажда нейде откъм средата на редицата:
— Тъкмо за пълнолетен! Повече да не гледаш света през розови очила!
Разбира се, не винаги престараването му се овенчава със смях. Но той е винаги буден на своя присмехулен пост и това ни стига.
Изобщо неговата хватка е една и съща, доста плитка: да вметне последната дума. Така ни доставя двойно удоволствие — омаловажава думите на всекиго поотделно и понякога ни разсмива.