И изведнаж…
Втори дял. ЛАВИНАТА
Бял взрив
Тихият, мек, пухкав снежец се превръща в своята противоположност.
Лавината избухва.
Дълго се е трупало търпението на снега. Снежинка по снежинка, ден по ден, педя по педя.
Сега ледената чаша прелива. Мекият сняг се превръща в смъртоносен удар.
Лавината връхлита.
Бяла, разпенена грива. Проглушителен грохот. Събужда се многократно ехо издън планините като изохкване.
Феерията на лавината поражда космически ужас.
Искрите, произведени от рукналите снежни маси, дават възможност да се проследи траекторията им. Ако има зеница, която може да ги гледа, без да бъде заслепена.
Всичко се замотава в бяла вихрушка.
Мигновени проблясъци
Белота, която опарва очите.
Плещите на другаря пред тебе, твоят единствен хоризонт, преобърнат наопаки.
Един последен полупоглед-полувик на Андро през снежния водовъртеж към влюбената двойка далече напред.
Един последен полужест на отчаяна нежност между Горазд и Зорка. Протягат ръце един към друг. Вкопчани пръсти, които вихърът откъсва и затрупва.
Тези снежни искри, тази бяла виеща се мъгла ни заприличва на Галактиката. Ние се понасяме с далечния, фосфоресциращ, отвеждащ в безкрая Млечен път.
И всичко изчезва в белия хаос.
И все пак…
— в последния миг успява да помисли Асен:
Това е малка… Не може да се мери със снежните комети, които се спущат от гигантските ледени плещи на Анапурна и Монт Еверест в Хималаите, или с гърмящите белоопашати змейове, юрнати по страховитите улеи на Матерхорн и Доломитите в Алпите.
Нашенска. От педя сняг, лакът брада. Набрана от нашенски връх с непознато за света име. При безобиден мраз от 26 под нулата. При сравнително голям наш наклон от 75 градуса, който е нищожен пред онези отвесни великани. Е, и?
Малката ще ни свие на хармоника долу в пропастта. Там като в шепа ще се натрупа до три-четири метра сняг. Достатъчно.
Дори нямаш гордостта на голямата гибел. Или поне утехата за проправяне на някакъв нов път, на пътечка макар — не става дума за откриване на най-недостъпните чела на планетата.
Цанко Бангиев си избра Памир, това му бе по мярка.
А нашата съдба е тук. Под тези домашни върхове. С последни стъпки, които няма да бъдат първи. Нито по някакви нови, неизследвани пътища. Не първооткривателски. Няма да прогласят на света премиерни изкачвания на шеметни висоти. Няма да се впечатат в паметта на човечеството. Няма да бъдат следени със спрян дъх от запалянковците.
И все пак загиваш.
Макар и под метър сняг, светът е затрупан целият заедно с тебе. И малката лавина, гледана извътре, ти се струва огромна, предизвикала мирова катастрофа.
Снежен метеорит, изгорял в бял пламък, без да бъде забелязан от света, без да остави диря. Само снежна пепел.
Лавина-джудже.
И все пак не я подценявай!
Много опасна. По-опасна от ония, грандиозните. Прашна лавина. Снегът още не е улегнал и закристализирал. Температурата внезапно пада. Образува се невидима, подснежна пързалка. Пластове прясно навалял сняг политат надолу. Ще се удавиш в пенеста снежна вълна. Снегът на ситен прах запълва дробовете, затъпква алвеолите и се стопява вътре от твоята топлина. Прясната вода дави повече от морската, понеже солената морска вода е по-близка до кръвта. А дестилираната снежна вода е безкрайно далече от топлата човешка кръв.
Ти си цял затрамбован в сняг като в бетон.
Българска лавина. Твоята лавина. Стига ти.
Тя е дребна, набита. Лукава. Иззад ъгъл. За разлика от исполинските алпийски лавини нашенската няма просечено от векове корито. Връхлита оттам, откъдето не я очакваш. Тогава, когато съвсем не допущаш. Непредвидима. Струва ти се невероятна, алогична, невъзможна. Уж на шега те подхлъзва, преобръща, мята се на врата ти и ти забива главата под водовъртежа на снега.
И заслепен, ти проглеждаш.
Лице с лице с лавината
Ето какво е лавината.
Чист, невинен, натрупан сняг. Спи и сънува най-белите сънища.
Кротък. Пази се от кротките!
Спи със залепнали бели клепачи. Нищо невидял, нищо нечул.
Неопетнен.
Спи като побелял младенец. Може така и пролетта да проспи.
Но щом го прекоси една дръзка стъпка, но щом го прониже един волен вик, в миг се събужда лавината.
Тихият беловлас сняг с потрес си спомня своята младост.
Ах, и той е бил млад! Бил е буен, клокочещ поток. Бил е разпенен водопад. Бил е смръщен, гръмовит облак. Бил е разбушуван океан.
Бил е някога! Наистина ли е бил?