И руква стремглаво надолу, раздира въздуха с грохот, спомняйки си бурните младини.
Сега в един миг иска да повтори едновременно битието си на поток, водопад, облак, океан.
И ни пресова в студена прегръдка, за да заспим на място и ние с белия, безпаметен сън на снега.
Стъпки да няма.
Вик да няма.
Спомен да няма.
Нийде да няма будни!
Проблясък на едно стихотворение
Поетът може да е бил пронизан от една бяла искра.
А може би не.
Зародишът на едно бяло стихотворение, затрупан под снега, замразен, може би ще се събуди и развие под нечие друго дихание.
Не може би.
Поетичното хрумване и въплъщение е неповторимо.
Във всичко може да има заменяемост. Дори в любовта.
Поезията е незаменяемост.
С убийството на един поет се убива цял един свят.
Невъзстановим. Завинаги.
За него можем само да гадаем.
Предопределение
Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта — една единствена, която те отвежда най-далеч.
Уж тя е странна и нелепа, уж тя е вън от твойта воля, а сам слепец, ти водиш сляпата си смърт.
Отрано своя край насочваш. И поотделно всяка твоя стъпка решава целия ти дълъг ход.
Не знаеш нищо за смъртта си — къде, кога, каква ще бъде. Но сам си я подготвяш цял живот.
И цялото ти поведение е всъщност избор на смъртта ти.
Не може с твойта смърт друг да умре.
Животът ти да е зависим, повтарящ другите, шаблонен, но краят е неповторимо твой.
Характерът се очертава едва с последния ти дъх.
Животът чрез смъртта е изразен.
Заедно
Всеки един от групата загива по различен начин.
Всеки от различен ъгъл и ракурс вижда задаването на лавината, по различен начин я възприема и изживява.
Всъщност всеки попада под друга, под с в о я лавина. Всеки умира самотен. И в същото време всички сме заедно в е д н а обща лавина.
16 лавини падат, коя от коя по-голяма и страховита.
Всеки пресреща едновременно своята лавина и поотделно лавината на всекиго от другарите си. И всички тези лавини се събират в една огромна, обединяваща ги грамада, която ни затрупва.
Снежна братска могила.
Чак сега различията, противоречията, непримиримостите помежду ни се затриват напълно.
Чувствуваме се заедно пред смъртта. Слети.
И в същото време — отчетливо разчленени всеки вътре в себе си и вътре в другия.
Споделена смърт. Не жена-придружителка, насила тласната в тракийската могила. Не коне, впрегнати в саркофага, сърцераздирателно цвилещи и зазидани в гробницата. А равни в смъртта.
Загиваме, спасени от най-голямата самота на земните същества — да умираш сам.
Навярно шестимата, изправени на разстрел до стената в черния тунел, са усетили това върховно сливане. Вапцаров е бил един от тях. Той би могъл да превърне в песен тръпката на човешката ЗАЕДНОСТ. Но песента му е простреляна.
И ние, 16-те, посрещаме така смъртта в белия тунел.
Лавината ни пресова в една компактна същност: живот срещу смърт. В този единствен миг усещаме какво значи да бъдем наистина заедно.
Никой и нищо в света не може вече да ни отнеме това притежание. Никой и нищо не може да ни раздели.
Всичко досега, целият изминат път, целият ни живот е бил един неусмирим стремеж към това абсолютно, неопровержимо ЗАЕДНО.
Опора
Какво може да бъде опора в рухващия свят?
Замотани в снежните въртопи, се борим с пикела да се задържим. Но изпод нозете и ръцете ни се изхлъзват бели блокове, няма къде да се вкопчим. Ледокопите се отплесват.
Целият материален свят изгубва своята стабилност, превръща се в плуваща, безформена, неудържима маса.
Езикът на лавината е изскочил отвъд ребъра и е лизнал отсрещния скат. Вековни смърчове биват изтръгнати от корен. Скали се изкъртват и сгромолясват в нашето въображение.
Сякаш земната твърд с гръмотевичен трясък се разсипва и нищо не може да я скрепи и задържи.
Всичко лети надолу към пропастта.
Единствената стабилност в този миг е вътре в себе си, в напластените спомени и мечти, познания и надежди, нравствени пориви, в духовния свят на всеки един от загиващите. Всичко, което е било трупано зрънце по зрънце, болка по болка, усилие по усилие — самосъздаването, — то е центърът на равновесието на отделния човек.
Всеки един от нас сам си е изградил опората.
Но това дълго, мъчително самоизграждане се е осъществило в групата ни на алпинисти, на близки приятели.
И центърът на вътрешното равновесие на цялата група е общ; някъде там, където се таи чувството за дълг.
Лавината не ни приспива, а събужда