Отварят ни се очи за истината, покрай която всички приживе минаваме слепи. Или полуслепи.
Никога не бихме стигнали до тази истина, ако не бяхме попаднали под лавината:
Най-големия риск поемаш, не когато тръгваш по опасен път.
Най-големия риск поемаш не когато решаваш да тръгнеш.
Най-големия риск поемаш не когато избираш тоя път.
Най-големия риск поемаш, когато се раждаш на този свят човек.
Предстои ти всичко.
И най-грозното: да бъдеш унизен.
И най-мъчителното: въздух да не ти достига.
И най-свирепото: жив да бъдеш изгорен.
И най-неприемливото: да ослепееш.
И все пак, ти си се родил човек и си длъжен до края да защитиш това свое право, дори ако се наложи с цената на мъчения и смърт. И с цената на най-тежката агония: задушаване. И с цената на зрението.
Това, че си се родил човек, е най-върховното задължение, което си поел.
Дори със самата смърт трябва да устоиш раждането си като човек.
От дъх до дъх се съдържа цял живот
Образуват се причудливи снежни пещери под наслоената бяла братска могила. В тесни ледени камери, рухващи след миг, е затворена по една съдба: с минало и бъдеще, с осъщественото и неосъщественото, с изпитаното и изтърваното, с беглата проблясваща надеждица за спасение.
Лавината със студена безстрастност ни свива и разпъва на хармоника. Лавината е натрупано време — миг по миг, очакване по очакване — докато времето експлодира.
Всеки се вкопчва в нещо свое, съкровено, в някаква трайна представа, пренесена и опазена през целия живот дотук, за да се задържи в нея сред този рухващ свят.
В кратките и безкрайно дълги мигове, докато водим отчаяна борба за дихание, всеки един от нас изживява и преоценява най-важните епизоди от живота си, пропуснати възможности, грешките, непоправимото.
В това пренаситено времетраене на последната минута и половина е най-интензивният вътрешен живот на човека, обречен на смърт.
Паметта изведнаж се превръща във въображение.
С компактна скорост искаме да наваксаме всичко онова, което ни е предстояло занапред и ни е отнето.
Виждаме бъдещето си вътре в лавината.
Ние сме млади. Ние още не сме живели. Всичко е било, за да бъде нещо.
Времето на умиращия е разтегливо до безкрайност.
Всичко се изживява с пределна яснота и точност. Дори в действителност животът ни е протичал някак в мъгла, проспан. Сега се освестяваме, макар и изгубили свяст.
Вътре в лавината под фосфоресциращите звезди на снега всеки посвоему се стъписва: бил е прахосник на безценни мигове. А е трябвало да изпълва със себе си всеки един миг, да го насища. Нищо друго не съдържа животът освен многозначни мигове, които се съдържат в нас.
Всеки посвоему съзнава с цялото си същество: пропущал е живота в очакване на нещо друго, предстоящо, а не настоящо. Насочвал си е усетите да отгатва какво иде, да го рисува във въображението си, а не да възприема какво го заобикаля. Живеейки в изтичащото време, сам е бил течащ, изплъзващ се от самия себе си. Щом времето за него спря, спира и той в мига, в последния миг, влиза най-после в мига, заживява интензивно, събира се цял в себе си, не изтича сам през пръстите си.
Сетивата, обърнати навътре към собствения си запас, придобиват свръхизостреност. Онова, което в миналото не е било докрай почувствувано, едва сега пълноценно се изживява.
Едва сега разбираме: никой от нас не е бил никога какъвто трябва и може, а все е щял да бъде.
Отваря ни се вътрешно око. Пред него светкавично преминават контрастни, релефни, ярко откроени образи. Никаква замъгленост.
Вътрешното око вижда по друг начин — едновременно всичко, наслоено, компактно и рязко разграничено.
Нима едва пред смъртта си човек проглежда за истинската красота и ценност на живота?
За пръв път усещаш вкуса на битността, когато я вкусваш за последен път.
Скъпо се плаща правото на зрение.
Гърбовете се преобръщат
До този миг ние се виждахме един друг почти само откъм гърба. Изведнаж пред смъртта този зид на гърбовете, който скрива лицата и вътрешния свят на хората, рухва. Разкрива се истинският ни образ.
Падат снежните маски. Изведнаж блясва колко разноцветни пластове живот, колко различни индивидуалности се крият зад привидната еднаквост на плещите.
Зад всеки гръб — една съдба.
И всички сме свързани с едно невидимо въже, сплотени със стремеж към един връх, пресовани в една лавина.
Бяла светкавица, която за миг осветява най-тъмните ъгли на съществованието ни.
Лавината ни омотава, преплита, омесва, сплесква, затрива съперничествата, изравнява силни и слаби, водачи и водени, завърта първи и последни, свалени и издигнати, споява ни и ни показва как сме необходими един на друг, как не можем дъх да си поемем един без друг.