Лавината за един миг ни слива и ни прави истински.
Заедно. Животът ни е разделял, смъртта ни свързва.
Всички взаимно се допълваме до човек.
Безпосочност
Изведнаж губиш посоките, губиш равновесие, губиш тежест и стабилност. Къде е горе, долу, вляво, вдясно, напред, назад?
Само вътре в тебе са затворени постоянните посоки.
Планината изтрещява. Имаш чувството, че тя се залюлява, завърта, сгромолясва се отгоре ти и заедно с тебе пропада в преизподнята.
Ти се свиваш, прилепяш се до търсената земя, която си загубил по своя вина. Сгърбваш се, сгъваш, да станеш колкото се може по-малък, по-сбит, неразбиваем като камък, да се върнеш пак в утробата на майката земя като зародиш.
Цял се обръщаш навътре в себе си за ориентир.
Експлозията на лавината действува по свой безразсъден, сляп начин. Трябва да й противопоставиш себе си — нещо от друг състав и порядък. Нещо от друго измерение.
Бягаш от една недействителност и се приютяваш в друга действителност — нереална, но затова по-сигурна.
Със замаяна глава стигаш до някакво второ, истинско прояснение.
Задушаваш се. Търсиш глътка въздух. Бръкваш вътре в себе си — простор за още един миг дихание.
Второ дихание.
В снежните рушевини — прорези от светлина.
В собствените си усещания се съмняваш. Нима всичко рухва? Не е възможно! Все има нещо непоклатимо.
Едно ос, около която се върти снежната центрофуга. Една ос, около която се върти земята като привързана.
Не, няма нищо наоколо, на разстояние от едно посягане с притисната ръка. Няма за какво да се хванеш, да се вкопчиш с нокти.
Бяла тъмнина. Плътна, безпросветна.
Тъмнината неусетно се просмуква от вътрешна светлина.
Само дълбоко в тебе се крие нещо, вътре в тебе е пълно.
Вътрешният компас.
Ти си смятал, че си го изгубил завинаги. В последния миг го намираш.
И ти се държиш без дъх още един миг.
Един миг вечност.
Отклоняващите се стъпки
Всекиму лавина според темперамента
Дара вижда с очи, разширени и пламнали срещу ослепителните фарове на снега:
Лавината връхлита, набира скорост, гърми, изстреляна по свистяща траектория от върха към пропастта — тя е само блясък и трясък, цяла в бели, хвърчащи искри.
Какво от това, че такова светкавично видение няма нищо общо с истинските размери и очертания на нашата скромна лавинка? Това е лавината на Дара и на никого другиго. Тя се е трупала в представите й от години, наслоена от разкази и описания, преувеличена от собствената й фантазия, раздута от страха, нарастваща до космически обем.
Всеки сам си създава лавината, която ще го погълне.
С превръзка от сняг на очите, с уста, запушена от бяла, плътна кърпа сняг, Дара дъни своята ледна клетка с юмруци, върти се, подскача, отричайки с цялото си необуздано същество, че е хваната в клопката.
Един спасителен спомен я изтръгва от ужаса.
Споменът й прилича на очакване. Сякаш никога не е било, но ще бъде някога.
На чужда среща
Внезапно от снежния водовъртеж изниква една дъждовна привечер.
Дъжд, колкото да ти развали настроението.
Дара със сърдита стойка чака край градинката пред университета. Усеща по лицето си отпечатъци от пръстите на дъжда. Стърчи на ъгъла като наказана за това, че е била точна.
Не може да си прости едно: че тръгвайки насам, изтръпна. Колко бе сигурна в най-недоказуемото — че нещо непременно ще се случи.
Вече нищо не се случва в този запланиран, научно обяснен и електронно изчислен свят.
Хвана се като мокра мишка в капан, докато Звезделина си седи на уютно, разглежда списания, изтягайки се с котешка ленивост, и се наслаждава задочно на мъката, която е причинила на още един поклонник.
Дара оглежда минувачите и отдалеч им определя категорията: семеен, зает, празноскитащ.
Онзи, когото чака, е съвсем друг.
Те бързат под полегатия дъжд с вдигнати яки.
Млад, сух човек с неразтворен чадър снове наоколо. Още от самото начало тя не му обърна внимание. Онзи, когото чака, не носи чадър. Изключено!
Сега, само когато той е гърбом към нея, го поглежда. Изражението на гърба му не показва нетърпение и яд. Не е той.
Минувачите се разредяват, а дъждовните капки учестяват. Тя и дъждът се гледат изкосо.
Най-сетне Дара се обръща към свития дъждобран:
— Вие ли чакате едно хубаво момиче на име Звезделина?