— Звучи като парола! — отвръща той без признаци на бяс.
Онзи, когото чака, е съвсем друг темперамент. Не е същият, дума да не става.
— Да не би да е болна? — се осведомява вежливо той.
— Нещо подобно! — Дара още не може да го приеме на онзи, когото чака. — Изпрати мене да я заместя.
Той поглежда момичето с недоумение.
— Успокойте се! — уточнява Дара и се изпъва като автомат. — Изпрати ме да заместя уличник-телефон! Да ви предупредя, че не може да дойде.
— Благодаря. След половинчасов въртел под дъжда все пак съм предупреден.
Дара разбира, че онзи, когото чака, няма да дойде. Никога. Не може да се примири с това. Тя лъха на гняв, който току-що е префучал през нея.
— Вместо мене да ме е яд, вие сте ядосана, на кого?
— На себе си. Че повярвах. Звезделина толкова ми разправя: Асен, та Асен. Проглуши ми ушите с неговото мъжество. Отде да предположа, че един алпинист може да носи чадър?
Асен неволно се оправдава:
— Нося го за Звезда, да не й се развали фризурата, а с фризурата и настроението.
Той стрелва под око правите, увиснали небрежно, сламеноруси като осили коси на непознатата.
Дара улавя погледа му и се сопва:
— Няма нужда да разтваряте чадъра! Нали разбирате защо мене изпрати Звезделина?
— Не се и опитвам да дешифрирам женската душа!
Дара отмахва падащите коси и открива лицето си:
— Избра мене, защото няма никаква опасност.
— Нима? — пита той заинтригуван.
— Най-грозната от целия курс. Тъкмо за телефон-автомат! — натъртва Дара с цяло тяло, слабо, като пресукано на вретено.
Асен се вглежда внимателно в нея. Ако наистина е грозна, няма да употреби тази дума. Той отвръща с променен тон:
— Вие сте от най-опасните!
— Виж ти, пък аз да не зная досега!
— Говоря сериозно! — отвръща тихо той, мъчейки се да й внуши доверие в думите си и в себе си.
— Нямам нужда от преливане на самочувствие! — го пресича тя със зъбчат, момчешки жест.
Асен за доказателство я поканва настойчиво:
— Ако обичате, да не стърчим тук като паметник на спора, а да се поразходим.
— Може, в чест на дъжда!
Тръгват. Мълчат. В отговор на усмивката му тя се смръщва.
— Вие знаете моето име — подхваща Асен внимателно, да не бъде одраскан, — но аз не зная вашето.
— Дара — отвръща тя, сърдита и на името си.
— Дара — повтаря той, произнасяйки го примирително.
Във въздуха звънти отсъствуващото име „Звезделина“. „Звезда“, както я нарече той.
И все пак любопитството й е по-силно от яда:
— Е, ако мога да попитам, кое ми е опасното, да го пусна в действие, като ми дотрябва?
Асен след премисляща пауза казва притаено, опитвайки се сам да се доубеди:
— Вие имате най-очарователното женско качество, което липсва на почти всички жени.
— Епохално откритие! А именно?
Асен оставя думите му да отлежат в мълчанието и тогава ги поднася като вино:
— Вие сте естествена, непринудена, нескована. Пазете този „боЖЕНствен“ дар, Дара!
Тя се завърта под дъжда. По лицето и тялото й плъпва внезапен прилив на смях, сякаш са я разкаменили.
— БоЖЕНствен! Така законспирирана женственост, че даже самата аз да не я подозирам!
Асен добавя носталгично:
— Искреност. Най-рядкото изкопаемо.
Дара се смее с цяло тяло, сякаш смехът й се разнася по кръвта и прониква във всяка нейна клетка:
— Аз съм изкопаемо! Колко лихва неприятности ми се пада на ден за тази моя откровеност!
Той помрачнява, чувствувайки отсъствието на другата, чрез контраста.
Изведнаж Дара се спира, окаменяла отново, и го поглежда злъчно.
— Измислил си плоско отмъщение за Звезделина: да се върна след полунощ в общежитието и да й разкажа всичко, каквато съм бъбрица, нали? — казва тя и ядно разтърсва едно дърво, окъпвайки се цяла под душа му.
Асен я гледа, все по-увлечен от собствената си измислица.
— Всичко ви отива: дъждът, вятърът, дърветата. Не се боите от нищо: нито от думите, нито от движенията. Независима от никого и от нищо!
А най-важното той запазва за себе си: „Освобождавате и другия от всякаква скованост!“ Мъчи се да си припомни дали някога се е усещал така волно.
— Цяла алпинистка в диво състояние! — се надсмива тя, без да може да удържи една импулсивна гъвкавост, избликнала от цялото й същество.
Асен изведнаж открива:
— Шегата настрана! Знаеш ли как биха ти отивали скалите и облаците!
Щом си я представя там, в планината, неволно минава на „ти“.
— Особено драките! — добавя Дара.
— Родена си за алпинистка!
— Без навивки! — се брани тя от собствената си податливост.
Той й предоставя време да се появи усмивката й и тогава я поглежда продължително. В такива мигове лицето й внезапно се отваря като зазидан прозорец.