— Нищо не ти липсва, за да станеш катерачка!
Той не смерва даже с крайчеца на окото си тялото й, подчертавайки с това, че катерачеството е оня дето духа.
Тя си чуква челото с опакото на ръката:
— Тук трябва да ми липсва нещо, за да тръгна с такива като вас!
— Че какви сме ние? — се засяга той.
— Не сте ли тия, дето изкачват голите скали за оня дето духа?
— Същите, само че съвсем други.
— Е, за какво се катерите? — Тя го изглежда косо, монтирайки го върху някоя гола скала, без да може да си го представи точно лице срещу лице с камъка.
Той изчаква думите си, сякаш да го настигнат:
— Всеки се стреми да се изкачи нагоре. Зависи къде. Един се катери на висок пост и трепере да не падне оттам. А друг се катери на скала…
— И пак трепере да не падне. Каква е разликата? — се присмива Дара.
— Нищожна. А от това хората са несравнимо различни.
— Защо не си вървите по пътеките?
— Ако човекът е вървял все по утъпкани пътеки, доникъде е нямало да стигне.
— Вече навсякъде са прокарани пътища! — Тя вдига насочен показалец: — Ще ти извадят очите тези пътни указатели с наставнически пръст. Няма къде да се изгубиш, дори да искаш. Няма нищо ново за откриване!
— Утре, като отидем на Луната, там няма пътеки, нито пътни знаци — възразява той, като че си стяга раницата за лунен излет утре заранта.
Тя го смерва с поглед през рамо:
— Значи, само алпинисти ще получат пропуск за Луната?
— Не само за Луната, но и за другите планети — отвръща Асен делово.
— Но за какъв дявол са на Земята?
— Така Земята се самопознава.
— Ти си философ, никакъв алпинист! — възкликва Дара.
— Ние всички сме алпинисти само в събота и неделя.
— А през свободното време? — пита тя заинтригувана.
— Работното време ли наричаш „свободно“?
— Уцели! Време свободно да си клатиш краката. Ти какъв си?
— Икономист.
— Каква скука! Как няма да пощурееш и да хукнеш да се катериш по канарите!
— Друг е лекар, трети химик, имаме дори един скулптор. А ти?
— Ще завърша инженерство, ако издаяна!
— Непременно ще издаяниш!
— Ти пък откъде знаеш? Аз не съм сигурна, а той…
— Бързо мислиш.
— То не помага, а пречи!
— Ще успееш!
— Не е речено, че трябва да мисля, за да успея!
Дара вдига лице към небето, отваря устни като човка и жадно гълта дъжда вървешком.
Той я оглежда отстрани: остра, ръбеста, неподатлива за улавяне като някакъв лунен камък, кой знае как попаднал на земята и, още по-чудно, как е оцелял сред земните камъни, които се удрят един в друг, влачени от пороища, докато се изгладят и си заприличат, равни, обли, неразличими.
След тази птича целувка с дъжда тя продължава нехайно:
— Ще стана инженер, ако намеря връзки.
— Толкова загубен специалист ли си?
— Като ти се повреди радиото, повикай ме да го поправя!
Той премълчава какво си е помислил. После казва с едва докосващ я глас:
— В събота и неделя какво правиш?
— Нося душата си на химчистка.
— Как по-точно?
— Отспивам си.
— Ако случайно се събудиш рано, ела на автобусната спирка за Рила. Планинската химчистка е с гаранция.
— Какво трябва да нося?
— Само себе си.
Тя пренебрежително махва с ръка покрай ушите си да пропъди шаблона, избръмчал й като досадна муха. Той побързва да го обнови:
— Не забравяй ни едно свое движение! Там е просторно да се размахваш на всички посоки.
— Колко километра въже да взема?
— Повечко, ако възнамеряваш да си вържеш езика.
— И там ли ще ме учат на мълчание?
— Напротив, ела и викай колкото си искаш!
За да потвърдят тази полууговорка за среща, те побързват да се разделят.
Дара има странното усещане, че се разделя с нещо, което тя е била до тази вечер и вече не е. И не знае дали да скърби, или да ликува. Стъпките й сами налучкват своята нова походка, търсена отдавна и все напразно.
Но дълбоко в нея се обажда някакво непознато и тревожещо чувство на ранимост.
След няколко крачки Асен я настига. Те се гледат за миг, сякаш нито един от двамата не може да повярва, че другият съществува наистина.
— Забравих да те предупредя — се досеща Асен. — Между нашите горе да не си споменала думата „мащерка“!
— Я, виж ти, табу! Че защо?
Той наблюдава гласа й, светещ от любопитство в мътносивата вечер.
— Не разпитвай!
— Пък аз мислех, че при вас всички табу са запокитени в пропастите! — добавя тя разочаровано.
— Все някое табу трябва да остане за подправка! — казва Асен, мъчейки се да разгатне какви ли табу толкова са опротивели на нейната хлапашка възраст, на която всичко е простено.