— Мащерка… звучи много невинно!
— Когато разбереш защо, няма да ти се вижда толкова невинно.
— Не обичам потайности.
Сянката й, простряна пред нозете му, се натаралежва. Неговият глас се снишава и я кара неволно да се приближи дотолкова, че да го прегърне със сянката си.
— Ако нейде има нацъфтели мащерки, все едно че не ги виждаш! В хижата, ако ни сварят чай от мащерка, все едно че пиеш липов чай! — заръчва Асен, сякаш я посвещава в съзаклятие. — Да не започнеш да разпитваш по женски за рецептата: как, от какво се прави този вълшебен чай! Разбра ли?
— Всичко не разбрах!
— Просто склерозираш за думата „мащерка“!
— В къща на обесен не се споменава за въже, а пир вас за въже се държат, мащерка не се споменава!
— Точно така! Ти си схватливо момиче!
Дара вдига лице, напръскано от дъждовни капки като от светещи лунички.
— Излишна уловка! — казва тя от упор. — Ще дойда заради тебе.
И тръгва, погълната от новата си походка, която изненадва първо нея самата. Подхвърля му на верев:
— За да вида как прегръщаш… скалата!
Той дълго гледа учуден как си отива от него собственото му произведение, изваяно за една вечер.
А в нея се загнездва безпричинно чувство за ранимост.
Когато тя съвсем изчезва, сляна с дъжда, Асен поема бавно по улицата. Нещо му пречи, за да усети докрай тази почти въздушна лекота, която го изпълва. Лекота и свобода. Какво, какво му пречи, не може да разбере. Ах, да! Чадърът! За какъв дявол всъщност го бе взел?
Сега в лавинопада Дара не си спомня. Тя просто усеща вкуса и аромата на тази отдавнашна вечер, кондензирана върху устните й в една дъждовна капка, замръзнала в снежинка. Към нея се прибавят оттенъци от вкуса и аромата на още два-три дни, в които е живяла в пълен капацитет и които тепърва има да пие като гъст, сладък сок с вкуса на всички земни плодове.
И между всичко — най-главното. Кое всъщност?
Лице с лице със скалата
Изшилени в небето зъбери. Неприветлива металическа сивота на скалите отдалече. Под тях зеят суходолища. Непристъпни, застрашителни стени. Улеи, овъглени от мълнии. Отблъскват.
Старият алпинист Деян издирва младежи, издирва скали. Гласът му е придобил учителска интонация:
— Не съдете за скалата отдалече, от ниското. Оттам тя изглежда недостъпна. Приближете се до нея!
Колкото повече я наближаваме, толкова по-ясно изпъква релефът на канарите, сякаш оживяват. По тях се появяват бръчки като признак на скрит, вътрешен живот. Все по-близо към лицето на скалата. Съзираме широки пори, проядени от пек, дъждове и вятър.
Ръката на Деян милва грапавата кожа на канарата. Дланта му чувствува живата топлина на фактурата й.
— Пръстите трябва да свикнат да се вкопчват във всяка брадавица, трапчинка, процеп. Пръстите трябва да прогледат. Четете планетата с пръсти!
Дара стои пред отказа на камъка да я приеме. В нея се набира каменна твърдост и упорност, за да му се противопостави. Но камъкът е категоричен.
— „Не отблъсквай отблъскващата те скала! — цитира Деян нечия мисъл. — Не се лишавай от нищо! Научи се да живееш!“
И тя дръзва да опита. Започва да се катери, макар че скалите я задгърбят и височината й причинява морска болест дори когато я гледа отдолу нагоре. А как ли призлява от височината, зърната отгоре надолу?
Но Дара поисква да мине през онова, през което са минали тези чудаци, за да ги опознае, за да ги разбере. И между всички тях — този „скален“ приятел на Звезделина — Асен.
— Как се чувствуваш? — я пита той и я изглежда обгарящо.
— Скарана от рождение с всяка скала! — отвръща тя намръщена срещу слънцето или срещу погледа му.
Асен се мъчи да я сдобри със скалите:
— Всяка скала си има свое излъчване. Една ме успокоява, друга ободрява, трета събужда в мене енергия. А забелязал съм, някои канари в Рила ме променят, правят ме различен от всичко, което предполагам за себе си. Какво знаем ние за биотоковете на скалите?
Той не вижда наежените камъни, а търси техния скрит смисъл. Затова не го плашат и потискат, а го притеглят към себе си със загадъчен магнит.
Дара го слуша с насмешка. Но започва да нервничи, щом чуе гласа на Деян, понеже долавя, че той никога не се повишава, не избухва. Този глас разкрива точен, безпогрешен, съвършен характер. Трудно се понасят такива хора. Самото им присъствие ти действува като натякване за твоите недостатъци.
Изглежда, цялата ни група има такова неприязнено отношение към безукорния Деян. Той по начало е приел това, щом продължава да устоява своята линия.
— Височината могат да покорят двама, вързани с едно въже! — поучава Деян и връзва с алпийски възел Дара и Бранко.