Първият възел. Първото въже през гърдите. Дара изтръпва. Дори да го отреже, то вече като пъпна връв ще я тегли към скалите.
Докато проверява здравината на примката, Дара не млъква:
— И тук вързани! Къде е свободата?
Деян не отговаря на излишни въпроси, сякаш не ги чува.
— Трябва да изхвърлиш всеки ненужен товар, всяко излишно движение, за да се катериш нагоре! — наставлява той.
Момичето започва да се качва. Все повече неща смъква от себе си — да й е леко. Изтръгва вкоренени навици и ги захвърля като гнили зъби.
— Омниа меа мекум порто! — вика Асен, Философът, и размахва свободни ръце, катерейки се над нея да й показва по стените пътека, подобна на изправена на опашката си змия. — Всичко мое нося със себе си! — й превежда той, съобразявайки, че тя е от неграмотното по класически езици поколение. — Нищо друго не ми трябва!
— Сложи крак тук, придвижи лявата ръка нагоре!…
Дара чувствува, че е едновременно двама души. Единият я контролира и командува с гласа на Деян, другият действува нащрек с нейните мускули. Бунтува се срещу това двойствено същество. Педя по педя нагоре. Тя достига една трудна цепнатина. Хвърля поглед през краката си — ритнала е пропастта далече под себе си. Виси на гола воля. Само с върха на обущата си докосва скалата, а с цяло ходило стъпва във въздуха.
— Не гледай надолу!
Как да не гледа? Бездната зее и грабва очите. Отвесна перспектива. Дръвчетата са зелени топки. Шосето е бяло дръвче. Хоризонтът е обърнат. Небето стига до глезените.
Завива й се свят. Увисва на една ръка. Измерва тежестта си на собствен кантар. Шари с нозе из въздуха за опора. Цялата й воля се впива в едно единствено усилие: да не извика. Пръстите й се изхлъзват. Изпуща земята. Хваща се за небето. Миг замайваща безтегловност. Хвърчи два-три метра. За части от секундата се превръща в птица. Въжето я стисва до задушаване през рамото и гърдите. Бранко крепи с все сила другия му край. Примката на въжето я държи вързана за небето. Изпитва ликуващия ужас на обесения.
Прислонява се на един скален перваз. Канарата под нея трепере и се люлее. Струва й се, че всички чуваме ехото от ударите на сърцето й, препратени от скалата. Все пак не извиква! Тя ни потърсва и подпитва злобно с поглед:
Е, много ли е смешно?
Никой не се засмива. Даже Присмехулникът е сериозен. Мълчанието казва:
Не си въобразявай, че можеш да ни смаеш с падане! Ако се смеехме на всеки паднал, досега да ни са се разтегнали устата зад ушите!
А на кого благоволявате да се смеете? — пита Дара мълком.
Най-смешното е да стигнеш насред, и ни нагоре, ни надолу! — подслушва тя мислите ни. — Ни напред, ни назад!
Дара се сепва и отново вкопчва ръце в скалните грапавини. Страхът да не станеш смешен — най-отчаяният стимул за човека.
Тя сама тегли себе си нагоре. Не вика никого на помощ, не протяга ръка за опора. Сега разбира: безпомощните са най-големите егоисти, те се стоварват на чужд гръб.
— Ти си самоиздигащ се човек! — вика тя на Асен, достигнал вече върха.
Дара все още не познава никого и онова всемогъщо НИЕ.
Тя се бе навила предварително да ни дразни за самонадеяността ни, да ни подиграва за запалянковщината ни, да ни унижава в собствените ни очи, да ни смъква долу от върховете със своите закачки. Но заядливостта й увисва във въздуха.
Ние самите сме противовес на онова, което тя си е мислела за нас. Съвсем противопоказни на представата й за наперени смелчаци. Сякаш сме изкатервали скали и върхове, за да смирим гордостта си. Пред нея стоят скромни, почти свити хора, имащи напълно ясна представа за опасността. И затова по-опасни.
Тя поглежда нагоре дали ще може да стигне до оня връх по най-стръмния възлаз. Исканият връх, това е смирението на гордостта. Тя разбира, че й предлагат трудно катерене.
Дара има чувството, че човекът, който тя е била досега и е щяла да бъде до края на живота си, остава долу под скалата, съблечен и запокитен от нея като дреха. И тя се прощава с него завинаги.
В гърлото й се набира злоба към Асен, който има власт да я раздели с нея самата. Трябва да му измисли отмъщение.
Изведнаж мята очи нагоре към него, сякаш дочува течението на мислите му:
Изхвърляй амбиции, честолюбие, суета, злонамерени замисли като излишен товар, който може да те прекатури в пропастта! Остани с леко сърце!
А Деян продължава да я поддържа с непропускащ глас:
— Правиш излишни движения!
Тя се учи на най-трудното: да поправя грешките си в движение, без да спира да се катери нагоре. Да се променя, увиснала над пропастта.
Педя по педя. Свръхнапрежение за едно издигане на лакти!