Още мъничко. Още едно последно усилие.
Тя се добира до върха. Асен я измъква за ръка.
— Е, как? Мъчно ли е? — пита той.
Тя не казва, а издишва остатъка от дъха си:
— Не чак толкова!
Цяла е изтръпнала, нищо не чувствува от себе си, всичко е изхвърлила долу освен пърхането по вятъра на сламено-пръхкавата коса. Останало е от нея една разрошена коса. Едвам събира дъх да продума:
— Едно ме мъчи.
— Забиването на клина ли? — предполага Асен.
— Не! — изпръхтява тя, доиздърпвайки с въжето Бранко.
— Знам, изтеглянето на въжето — отгатва Асен, гледайки нерегулираните й движения от преумора.
— Не! — упорствува тя.
— А какво?
Дара отговаря шепнешком с ръка на устата си срещу вятъра:
— Все „мащерка“ ми се върти в ума!
Асен прихва, озърта се и й нарежда строго:
— Изкорени тази дума от главата си, ако искаш да останеш при нас!
Дара трескаво си тършува из паметта-въображение за най-важното, което все е отлагала. Кое всъщност?
Всеки си има една тайна
Изправена на върха, Дара среща очи в очи безкрая. Погледът й е един въпрос към пустотата: какво има отвъд прозрачната, безпределна клетка на земната атмосфера? Момичето се отдръпва неволно с половин стъпка назад — сякаш е застанала на ронещ се бряг пред бездна.
Двамата с Асен присядат на ръба на скалата, спущат нозе надолу. Сега я обзема заветното изтръпване пред височината. Така до тях сме се настанили и другите от групата. Поемаме си дъх след катеренето. Заредили сме накърнената си увереност с собствените сили.
Дара се къпе с наслада във вълните на въздушния океан. Тя гледа в безкрая с разтопени от слънце очи, без да го вижда. Безкраят е влязъл в очите й и е станал техен цвят и дълбочина.
Бавно, методично се изкачва при нас и Деян, вкусвайки с пълно удовлетворение всяка преодоляна трудност. Той оглежда хоризонта опиянен. Така може да съзерцава природата само човек, минал прага на четиридесетте години.
— Ето това е миг свобода, извоюван със собствени сили! — отговаря той чак сега на въпроса на Дара къде е свободата.
Тя съзнава, че трябва да извоюва наново всеки нов миг свобода. И още, открива изненадана, че започва да мисли.
— Нискостеблите души не разбират това! — казва Асен в отговор на Деян.
— И вие, младите, не го разбирате! — възразява Деян, задъхан от вятъра, префучал през гърдите му. — Ти, Бранко, я си признай, за какво си дошъл? Да чупиш спортни рекорди, нали?
Бранко го поглежда изпод вежди и острата му коса щръква.
— От инат! — процежда той.
— Как така? — питат няколко гласа.
— Ей така! — отвръща младежът неохотно. — В последния учебен час написах на черната дъска: „Свършихме гимназия, преди тя да свърши нас!“ Учителският съвет откри някакъв страшен подтекст и забави дипломата ми… — Бранко запраща в далечините едно камъче.
Изобщо, всички сме дошли в планината да отреагираме някаква обида. Но не искаме да признаем това дори пред себе си. Може би сме се стремили към нещо чисто, бягайки от не съвсем чистото. Долу е тясно, ниско, обрамчено от една витрина, притиснато от един таван. Но, щем, не щем, свързани сме с долу, връщаме се пак там, за да закопнеем с нов порив за височините. Един град със саждиви стени ни дърпа надолу и ние се спущаме като кофа в пресъхнал кладенец, за да се ударим о глухото му, празно дъно и пак да полетим нагоре, жадни към отвора на небето.
Дара пита Асен:
— Ами ти, Философе, защо си дошъл? В търсене на силни изживявания?
— Да открия една тайна — казва Асен.
— Каква, ако не е дотам тайна? — пита любопитната Дара.
— Дали за човека невъзможното е възможно — отвръща Асен.
— А на мене ми се струва, че пъпът ми е бил алпийско въже! — казва Горазд искрено, тъй като за него не съществува друг свят освен по радиуса на алпийското въже, с което е привързан заедно със Зорка и с всички нас.
Той е от онези силни хора, които получават силата си само в магнитното поле на своята група.
— Не! Само един бе роден на скала — Цанко Бангиев! — възкликва Скулпторът.
Зиморничавият си признава самоиронично:
— Аз пък дойдох от зъзнене. Всички ми се смееха, че съм зиморничав като жена!
— Нашите слабости са извор на силата ни — обобщава Асен Философът.
Деян, възседнал скалата, не може да отлепи очи от простора:
— Аз дойдох, за да видя от най-високото най-далече!
— А аз да видя от най-близко най-смешното! — вметва Присмехулникът.
— Какво е то? — питаме, готови за поредната му шега.
— Човешката амбиция да се катериш нагоре — отвръща той.
Поетът се намесва:
— Цанко Бангиев твърдеше, че е станал алпинист, за да изпита себе си.