Асен мисли на глас:
— За да намери себе си, той изгуби живота си.
Дара като никога мълчи и слуша. Мълчанието й обръща думите ни откъм опаката страна и ги разглежда критично. Имаме свой език със свои сигли. Самата модулация на гласовете ни говори за затворен наш кръг. Ние не бягаме от света, а търсим в планината по-тесен, истински контакт със света.
И все пак всички сме бегълци в планината. Всеки е оттласнат от нещо. Първопричината отдавна е изчезнала за всекиго, а ние продължаваме да катерим скалите.
Сякаш Асен й внушава странични мисли, които за пръв път я спохождат. Тя започва да съзира страха — не големия, грабващ до виене на свят страх от височината и пропастта, а онзи всекидневен, незабележим, дребен страшец, полепнал като сив прах по думите, по стъпките и отношенията на хората в ниското. Страшец, който носи безобидни имена: благоразумие, предпазливост, презастраховка, съгласуване, съобразяване, сигнализиране и тем подобни добродетели. Страшец, заседнал по лицата и мислите като някакъв пепеляв, защитен цвят. Струва й се, че започва да отгатва: тези млади хора се катерят така високо, за да предизвикат големия, истински, основателен страх и да тръснат от плещите си наслоения дребен, унизяващ ги страшец.
— Ами ти момиче, защо дойде? — я пита Деян.
— Аз пък дойдох от любопитство! — заявява Дара независимо.
Дара, преобръщана като дъвка между челюстите на лавината, преживява наново първата нощ след първото изкачване на скалата: всичко й се върти, пропасти, отвесни каменни стени, урви, тя пада, пада, лети в бездната и не може никога да стигне дъното, няма дъно…
И все шари с трескава мисъл да налучка най-важното. Да се вкопче в него. Кое, кое е било или ще бъде то?
Изборът
Дори в броените си мигове пред края тя не може да прескочи един ден — най-нейния от всичките й дни.
Денят, с който тихо се гордее насаме пред себе си.
Денят на избора си.
Предлагат й като първенец на курса назначение в научен институт в София.
Сама избра лавината.
Вижда лицата на преподаватели и състуденти, гипсирани от смайване, когато тя произнася:
— Искам да постъпя на работа в станцията на връх Ботев.
Струва им се, че не са чули добре. Оглушали са от протести, ходатайства, молби за служби в столицата. Тя е принудена да повтори отчетливо, че наистина настоява да отиде там, откъдето всички бягат като от заточение.
Не може никой да я спре.
В този ден тя избира себе си: колежка на раздрани облаци. Тен с цвят на прегоряла пшеница. Коса, изпръхнала от вятър и слънце, с дъх на чубрица. Навик за самостоятелно мислене.
Пътеките в Балкана се вият и размотават кълбото на мислите. Вървиш и обмисляш. Имаш много време. Лавината е още далече. Пътеката се вие до безкрайност. И там, където свършва пътеката, мисълта продължава над пропастта.
Планината те приема и ти дава дългото разстояние и време, за да обмислиш всички твои и общи неща, покрай които си препускал в града при голямата скорост. Те навлизат в тебе с прилив на усещания, докосвания, мириси, неизвестност.
Избирайки началото на пътя си, ти избираш своя край.
Няма връщане назад.
Да би могъл да се върне онзи съдбоносен ден на избора, сега ти би избрала какво?
Между пухените бели завивки и лавината?
Разбира се…
Изпитание
Целият ти живот е пътека, отвеждаща към този миг. Очакваш го, подготвяш го, боиш се от него, но още повече се боиш да не те отмине. Да не го проспиш. Затова го предизвикваш. А самият миг на изпитанието те връхлита, когато най-малко очакваш.
Спокоен есенен ден, напоен със слънчева светлина, която бавно гасне по слитащите листа в гората.
Станцията на връх Ботев. Слънце над облаци. Облаци под тебе. Върхът изглежда откъснат от земята, плуващ в безкрая. Като че ли това е някаква космическа междупланетна станция. Рупорни параболични антени като огромни уши, обърнати на всички посоки, подслушват вселената.
Съдбата приема момчешкото лице на Бранко и застава под прозорците на апаратурната зала:
— Другарко инженер!
Дара вътре в залата снове от сигнал към сигнал. Викат самолети от въздуха, радиовъзли, летища, цялата страна я призовава да бъде нащрек. Тя държи връзките. Ако ги отпусне, макар и за един миг, тези близки гласове в ушите й ще се откъснат от земята като в балон с отрязани въжета, ще се понесат слепешком сред мъгли и облаци и няма да се върнат. Тя е техният здрав корен, който ги привързва към земята.
От шума в залата не чува вика на младежа.
Съдбата хвърля камъчета с ръката на Бранко по прозореца. Дара обръща сепнато глава. Обаче нов сигнал я връща към апаратурите. Тя бързо и точно откликва. Чак след това се втурва към прозореца, отваря го и цяла се надвесва навън.