Готови сме да прихнем дори при неулучила шега. Самонастройката на групата е веселост — тя определя общата тоналност и обагря тембъра на всеки един глас.
А белотата на снега кара да се откройва индивидуално силуетът на всяка фигура, на всеки жест, на всеки смях.
Едно хрумване на Поета
Предишният пъртиноразбивач, Поетът, докато ни изчаква да се източим, си оправя и затяга връзките на обущата, приклекнал на снега.
А един друг, непризнат, неподозиран поет се тули нейде към опашката на редицата. Захласнат от планината, току вдига камера и снима гледките, въртящи се по прищевките на невидимата пътека.
Увлечен, както върви, се блъсва о раницата на приклекналия. Поетът вдига глава:
— Ти още ли не си се върнал?
— Още ей до там! — смотолевя Слав, операторът, и забързва напред.
Поетът сподиря с насмешлив поглед непохватните стъпки на оператора, наивния му възторг от природата. И пак се навежда над обувката си.
Слав се обръща и бързешком го заснима с камерата, без да бъде забелязан. Поетът не подозира, че тази смешна поза — как е приклекнал и си затяга връзките на обущата — ще остане като негов последен образ за паметта на потомците.
Човек не знае с какво ще го запомнят.
— Стига си хабил държавна лента! — подвиква Присмехулникът.
Операторът не чува присмеха. Планината се втурва към него като прилив. Ще го удави. Вълна подир вълна, все по-високи. Гледка след гледка, все по-замайващи. Безпомощен пред съкрушителния напор на тази белота, на тази трезвост, на тази извисеност, той току залита като пиян с камерата. Нито лентата ще му стигне, нито умението, нито времето. И всички му се смеем.
Ние си мислим, че сме овладели своя свят. А той е вън от света, понеже се вълнува прекалено много.
Слав, операторът, е неудачникът в групата ни. И такъв е нужен, за да има по кого да измерваме собствените си постижения. Не го считаме за истински алпинист въпреки неговото престараване или тъкмо поради това. Едвам ни склони да го включим в нашия подбран състав за този труден траверс. И то само за началото. До последния момент го отблъсквахме. Отсъствието на Деян му помогна: взехме го за попълване на числото, докато онзи ни настигне. И сега операторът е най-щастливият. Не може да повярва на сполуката, която все го отбягва. Няколко мига по-дълго ще бъде между нас. Няколко мига още ще се чувствува равен на нас.
Под едва загатнатата усмивка на слънцето снегът откликва с безброй тръпни варианти на бялото, от които само нищожна частица възприема окото, а другите тонове и полутонове проникват в настроението, в мълчанието, в предчувствието.
Тези крехки оттенъци на зората не се плашат от мраза. Обаче Слав, операторът, се бои да не ги прогони с камерата, като че ли с дуло на картечница, и крадешком ги заснима. Все нащрек, все припрян, все се върти, сякаш красотата ще му избяга.
Водачът откъм средата на колоната предупреждава нетърпеливия Бранко:
— Умерен ход!
Бранко се обръща шеговито към съседа си, Скулптора, който го следва:
— Какъв смисъл има да минавам напред, щом пак ще ми се нарежда изотзад?
— Поне на 21 година не си губи времето в търсене на смисъл! — го предупреждава Скулпторът.
В същия миг, без ние да знаем, без да допущаме дори, тези случайно подхвърлени думи дават искра в Поета, който ни изчаква и тръгва зад всички нас. И едно ненужно, неискано, неуместно стихотворение започва да никне в него, нагаждайки се според ритъма на крачките му в снега:
„В търсене на смисъл обезсмисляме живота си.
А тревата, без да пита за какво — пробива камъка.
Мамиш ни и плашиш все, рискуващо безсмислие, неизвестно накъде отвеждаш.“
„Смисълът ни е верижката.“
Разбира се, такова стихотворение не е за Бранко, навършващ едва днес пълнолетие, не е и за нас, отдавна прескочили този праг. Прекалено пълнолетни сме, за да приемем мисли и образи без верижката на смисъла.
Поетът сгазва в снега натрапливото си стихотворение. И запитва, дано му хрумне нещо за поздравителни куплети на рожден ден:
— Какво е всъщност да станеш пълнолетен мъж?
— Да завършиш войниклъка! — отсича Зиморничавият, влагайки в тона личен опит.
Асен блясва с начетеност, като приписва на разни автори собствените си мисли:
— Хафис казва: „Да познаеш жената!“
— Значи, никога! — го захлупва Присмехулникът.
— Откъде-накъде пълнолетие на двайсет и една години? Много си закъснял! Осемнайсетгодишните са пълнолетни! — подхвърля Димо.
— Този стар запасняк Деян му нареди да си празнува днес пълнолетието! — го дразни Присмехулникът. — По стар стил!