— По-голям камък не можа ли да хвърлиш, че да счупиш някой апарат? — крясва тя и отново се обръща към сигналите, които я дърпат навътре през залата далече отвъд пространствата.
Бранко я изчаква, подигравателно подсмихнат:
— Не се престаравай, да не си помисля, че си начинаещ инженер!
— На тази апаратура и старците са начинаещи — отвръща Дара с научна тежест в гласа си.
— Пристигнах да отпразнуваме назначението ти.
— Сам ли?
— Другарите ще ни намерят в хижата.
Дара се самоовладява да не попита кои точно ще бъдат. Асен впрочем ще дойде с мисълта, с въздуха край тях, дори и да е останал долу в града.
— Щом свърша дежурството, идвам! — казва тя, изпълнена с упойно чувство на отговорност.
Не й минава през ум, че й предстои най-очакваното.
Вик за помощ
Рано или късно ще бъде отправен и към тебе. Ще успееш ли да му се откликнеш, или ще остане за цял живот да ечи в ушите ти неспасяем и терзаещ?
Миньор, непознат, несъществувал за тебе досега, излиза привечер от тъмната паст на рудника. Носи в ръка карбидна лампа, която забравя да угаси.
Навън пада мъгла като оловна прах, извираща от ноздрите на земята. Нозе в гумени ботуши, натежали от кал и умора, вървят по стръмна пътека. Пипнешком налучкват лъкатушките й. Бледото пламъче на лампата, разлюляна отмаляло в ръката му, с езиче лизва мъглата и блуждае като през мътно стъкло.
Миньорът нехайно стъпва, отпуснат в прашния си подземен комбинезон. Струва му се, щом е излязъл на повърхността на земята, няма вече от какво да се бои и от какво да се пази. Въздухът, макар и замотан в мъгла, го обгръща с нежна ласка.
Изведнаж се прекатурва камък и повлича сипей. Ботушът се подхлъзва, изгубил опора. Човекът не успява да запази равновесие и полита надолу. Лампата отскача от ръката му и пламъчето като откъснат есенен листец пада, измервайки с отвес огромната дълбочина на пропастта.
Човекът сякаш се събужда от сън. Събира всичките си сили, за които дори не е предполагал след уморителния подземен труд. Вкопчва се в ръба на една надвесена скала.
— Помощ! Хо-ра! Е-е-ей!
Две отчаяни ръце, сграбчили изплъзващия се скален праг. Издути възли на вените. Пръсти като пирони, забити в острия камък. Колко могат да издържат така?
Мъглата навремени се отвява от вятъра и разкрива зейналата бездна. Викът на човека става глух, обвит във ватата на мъглата.
Долу по пътеката върви момък с раница на гръб. Спира и си дялка с ножче един клон за тояга. Долавя дивия вик, взира се нагоре и през една движеща се пролука на мъглата съзира увисналото тяло. Като призрак на обесеник. В първия миг момъкът понечва да се втурне нагоре на помощ. Но пред него се препречва непристъпна канара. Момъкът се озърта безпомощен.
Защо не си се учил да катериш скала?
Мъглата отново приижда и скрива обречения човек.
Само викът му остава да виси във въздуха, все по-отчаян, все по-заглъхващ.
Веселбата
Акордеон се разтяга до издъхване. При светлината на газова лампа — разиграни сенки. От мъглата сякаш се е мръкнало. И без това в планината денят е толкова по-къс, колкото по-дълга е сянката на високите върхове.
Младежи танцуват. Дара се е покачила на дървената маса и пародира модерни танци.
Тя е пълна с вродено чувство за пародиране. Стеснявайки се от своята свръхчувствителност и интелигентност, тя е поет на живота, избивайки винаги в шега, в гримаса, в гротеска. Само за да не прозвучи сантиментална. Пародия на всичко — това е нейната стихия. Играе до умопомрачение.
Но днес има и друга причина, която я кара да надмине себе си. На нейния празник не е дошел никой досега освен Бранко и Поетът.
Младежите се заразяват от неудържимия ритъм на нейната танцова импровизация. Хижата се разлюлява от лудешки стъпки.
Двойка стари излетници, седнали на отстранена пейка, поглеждат към необузданото момиче неодобрително. Те са разтворили на колене раница, пълна с кашкавал, домати, салам. Дара улавя укоряващия им поглед и както се върти, изведнаж се заковава на място като окаменяла:
— Каква младеж! — имитира старешко възмущение тя.
И отново се впуща предизвикателно в карикатурните си, разглобени движения, в които разкрива своеобразна естетика. Нейният танц е ирония на модерния свят, деформиран от скорости и неврози. И в същото време — драстична самоирония. Тя така отреагирва огорчението, че групата ни не я е удостоила с внимание. И между всички нас — един дървен философ.