Поетът свири на китарата, воден от променчивото темпо, което Дара му налага. Може би този граблив ритъм обрулва от съзнанието му като от овощно дръвче още недозрели мисли и думи за едно стихотворение. Няма време за дозряване. Всичко в нашия свят е импровизация. Задъхване, скорост, догонване.
Бързо сънувай!
В сивото утро будилникът дебне, за да забие звънтяща бургия право в сърцето на топлия сън.
Нов ден те погва.
Ти на земята не стъпваш от тичане.
Всичко изтърваш — света и себе си в душесмукачката на скоростта.
Всичко в тебе е бегло, преходно и все закъсняващо.
Все си „ще бъда“ и „щях да бъда“, никога истински „аз съм“.
И затова в заслепение всичко пропущаш.
Бързо сънувай!
Докато падне последната нощ. Вечната нощ ще поиска всичко — и твоите сънища да угаси.
Събуди се от танца!
Има ли някой, който си е отиграл танца до края?
Вратата на хижата се блъсва отвън като от внезапен вятър.
На прага пада запъхтян момък. Изпъкналите му от орбитите очи продължават да тичат.
Веселбата секва. Акордеонът ахва разтегнато.
Новодошлият сочи с ръка нагоре към височините. В ръката му трепере ехо от вика на увисналия над пропастта човек.
Дара скача долу от масата и го разтърсва за рамото:
— Казвай къде!
— На ръждивата скала! — изшепва задъханият.
Всички занемели стърчат.
— Какво гледате като треснати от гръм? Хайде! — виква тя на слисаните туристи.
Грабва клинове, въже, чук, карабинери, фенерче.
Нас ни няма в този миг, когато сме й най-нужни. Но тя никога не е била така тясно свързана с цялата група, както сега. Събира в себе си образите на 16-те, за да се справи. Паметта, съзнателна и подсъзнателна, изведнаж изважда опит, умение, сила и ги прави нейно овладяно притежание.
— Забранено е катерене при мъгла! — я спира възрастен глас.
— Ти чакай, докато се раздигне мъглата! — казва Дара и хуква навън в лютивия сумрак.
Двамината стари излетници, както са захапали домат, остават със спрян на гърлото вик.
Младежите, вцепенени за миг, се юрват навън след момичето. Поетът захлупва китарата над масата и се хвърля да ги догони, да не изпусне, както обикновено, най-интересното. Едно мигновено разсейване, едно отвличане по вълните на въображението и току-виж, че случаят те отминал. За мечти и песни размени живота. В мъглата Поетът се ориентира по посоката на младежката глъчка. Все така се помни: да тича след нечии викове, да настига нечии по-бързи стъпки. Все така в мъгла…
И сега пропуща може би единствения си шанс.
Младежите събират суха вършина, съчки и клонак. Наклаждат огън в подножието на хребета. Пламъците осветяват с подвижни отблясъци Ръждивата скала — отвесна, кафявочервена, сякаш опръскана с кръв, заплашително извисена под оловносивия похлупак на мъглата.
Някъде горе, увиснал в пусто пространство между земята и небето, се люлее силует. През мъглата изглежда нереален. Едва се крепи с нокти о един издаден зъб на скалата. Сянката му, уголемена и деформирана, се мята по околните каменни стени, гърчи се за дъх. Релефът на канарите става още по-суров и изпъкващ от избуялия огън. Сякаш камъните оживяват и се раздвижват заканително.
— Къде се забавиха другите? — пита Бранко, без да очаква отговор от мъглата.
— Няма да ги чакаме! — казва Дара.
Няма време за подготовка, за предпазни мерки. Най-важните мигове ни заварват все неподготвени.
Дара започва да се качва нагоре. Втори след нея, който я осигурява на въжето, е двадесетгодишният Бранко. Събират в пръстите на ръцете и краката всичката воля и устремност, която им е била дадена да си я разпределят за целия дълъг живот. Сякаш нищо повече няма да има пред тях. Само една отвесна скала до оная черта, до която се провижда увисналият силует.
Нищо друго няма за тях в цялата вселена.
На челото на Дара — фенерче. Тя е като светулка, залутана в мъглата и шареща по скалите.
— Кой им разреши да катерят при мъгла? — ги дръпва надолу опитен глас.
Спират сепнати. Те нямат право да бъдат благоразумни. Добре, че не им достига опит. Отново се съсредоточават в мъчително лазене нагоре. Силят се да оглушеят. Но този вразумителен глас ги разтърсва, пречи на движенията им, спъва ги:
— И най-опитният алпинист спира там, където го завари мъглата! А вие, вчерашни…
Поетът им се притичва на помощ с едно припомняне:
— Рад вися на една ръка цяла нощ, докато се развиделее!
За миг си представят мълчаливеца Рад, вкопчан с една ръка в тъмна канара, увиснал на въжето, човек-люлка, едва се крепи, гледа как звездите никнат една по една и брои минутите, очаквайки разсъмването като спасение…