Те са получили присъда да не чакат. Поглеждат нагоре. В отвесна, страховита перспектива съзират през мъглата: ръцете, на които се крепи един човешки живот, едва издържат тежестта на тялото. Той виси на един гол инстинкт. Още мъничко… Още колко?
Ускоряват катеренето. Младежите още по-ревностно носят клони, шума, цели дръвчета, за да разпалят огъня. Пламъците се извисяват, озарявайки по-нагоре канарите. Езиците им разнищват мъглата. Дрипите й се развяват, закачени по зъберите.
Ръждивата скала проблясва тук-таме като опръскана с пресни капки кръв.
Сега Дара е със скъпернически пестеливи движения.
Секунда закъснение може да струва един човешки живот. Колко умират от закъсняла протегната ръка, от закъсняла добра дума, от закъсняла справедливост…
Още малко остава. Още две-три педи, и ръката на Дара ще досегне нозете на увисналия, полюшван от вятъра или от отмалялост. Той се крепи сега не на своята воля, а на тяхната — внушена му от скъсено разстояние. Заради страшния риск, който поемат тези двама непознати младежи, изнемощелият човек продължава да виси. Ако бе сам, вече да се е отпуснал към отморяващата бездна.
Но тук скалата е най-недостъпна: гладка като отсечена със секира, без ни една издатина. Играта на огъня се отразява по нея като в огледало.
Всички долу замират с вдигнати лица. Наежените зъбери настръхват. Сега волите на всички се събират в изтръпналите ръце на двамата безумци.
Вятърът е променчив, ту разнася мъглата заедно с пушека от огъня настрани, ту я сплъстява право нагоре към тях.
Миговете, окачени на скалата, стават вкаменени като нея.
Едно човешко тяло виси като камбана. Вече безмълвно, за да не хаби последната капчица сила. Онемяла камбана, разлюляна за тревожен звън. Тя ще бие в сънищата ти, ще ехти и в последния ти сън, ако не й се откликнеш сега, в единствения миг на надеждата.
Дара с върха на разперените си пръсти докосва клатушкащите се нозе на призрака във въздуха. Тя се крепи само на една ръка и на едно въже, което я свързва с другаря на скалата. Пъпна връв не е така здрава и неразвръзна. Двамата осъзнават с всяка своя клетка, разпъната на скалата, че са извисени до най-голямата връзка между човека и човека, до каквато рядко смъртните се добират. Вече са отвъд страха, прескочили в друго измерение.
Бранко с овладени и точни като часовников механизъм движения, на каквито никога не е бил способен долу на земята, протяга на Дара клин и чук. Крепена от него тя се мъчи да забие клина в твърдата скала. Опитва здравината му — клинът едва се държи, хлабав. С още няколко автоматични удара на чука тя го забива дълбоко. Още веднаж — удар — Бранко й подава карабинер. Премята към нея въжето. Тя го поема безпогрешно и внизва с примка в халката. Отпуща се с цялата си тежест на въжето.
Дали клинът ще издържи? Миг, увиснал между живота и смъртта.
Клинът малко поддава надолу. Няма време за повече осигуровка.
В най-опасните мигове няма време за осигуровка.
С бърз подем встрани Дара се добира до висящия човек.
Обнадежден, той се съживява от вцепенението. Нейното докосване му действува като инжекция. Дара премята през гърдите му въжето.
За миг двамата увисват на един клин.
Бранко се опъва с все сила, сякаш се разтяга и издължава.
Изтегля и двамата към един скален праг. Как го е постигнал, дори в спомена не може да си го въобрази.
Въздъх на облекчение се откъртва от гърдите долу.
Всеки един от зяпачите има странното чувство, граничещо със сигурност, че и той е допринесъл за спасителната акция със своето свръхсъсредоточаване, сякаш им е внушил собствената си решимост.
— Най-трудно е връщането! — се обажда сподавен глас отдолу.
Отново спрян дъх в една обща гръд. Погледи, слени в един общ поглед, вторачен нагоре към спускането на тримата, хипнотизиращ ги да успеят. Педя по педя надолу.
Не е възможно сега да се случи нещо.
След толкова нечовешки усилия.
Огънят се снишава заедно с приближаването на троицата към земята. Канарата потъва в мрачна мъгла, върхът й се слива с тъмния небесен свод.
Сякаш се спущат от преобърната пропаст.
Родилен миг
Никога да не стане родилка, Дара изпитва мъките и блаженството на раждането.
Стъпва на твърда земя.
Носи един спасен от нея живот.
Едновременно се ражда и тя самата. От себе си се ражда.
Каквото и да я чака занапред, тя е готова да го посрещне. Всичко се изкупва с един-единствен миг като тоя.
Поетът, опиянен, усеща как в него никне една безсмъртна поема. Дори заглавието й вече е измислил: „Отвъд правилата“. Ще я напише така, както двамата, нарушавайки правилата, извършиха своя подвиг. И той ще разчупи всички познати стихотворни правила. Но времето не ще му стигне за неговия поетски подвиг.