Младежите вдигат на носилка от клони спасения. От дългото висене, вкопчан в скалата, цял се е схванал.
Зад него в свечеряващата се мъгла вървят като разглобени Дара и Бранко. Едва сега ги настига страхът. Коленете им треперят.
Вече не е страшен за тях страхът.
— Орденът не ви мърда! — подмята някой.
Дара се нахвърля върху него освирепяла:
— По скалите висят ордени! На всяка скала и орден! Защо не се катериш да ги береш като круши?
Уставът
В хижата стари, патили планинари обсъждат случая:
— Морето им до колене!
— Ами ако паднат, кой ще ги смъква надолу като чували с натрошени кости?
— Луди глави!
— Катерачеството трябва да се забрани със закон!
Късно вечерта пристига в хижата Никифор, тогавашният им водач, мрачен като облак.
— Не знаехте ли устава?
Те чуват в гласа му тревога за техния живот и не могат да се сърдят.
— Устава? — двамата се споглеждат.
Те скъсаха с толкова неща, които до тази вечер ги дърпаха надолу, че уставът им изглежда нищожна задръжка.
Никифор вижда как го гледат, паднали от друг свят.
— Алпийският устав строго запрещава катерене при мъгла! Не сте спазвали правилата за спасителна акция!
Двамата с превъзходство мълчат. Има изпитания, които те заставят да изскочиш вън от всякакви правила.
Дара е заета с друго. Не опасността. Не успехът. Нещо по-тревожно: чувството й за ранимост. То се събужда все по-често. Защо не дойдоха другите? Мъглата ли им попречи? И между всички тях — един…
— Не сте знаели какви последици…
Никифор пали цигара с разтреперани пръсти, сякаш той е висял на тях върху скалата.
— Спасители! А вас кой ще спасява?
Сам не може да повярва, че са оцелели.
Двамата го гледат отчуждено. Сякаш им говори на марсиански език:
— При такива случаи се звъни по телефона в базата. Веднага се изпраща хеликоптер…
— Няма ли устав за хеликоптерите при мъгла? — пита Дара незаинтересовано.
Никифор продължава:
— Всяко нарушение води до изключване от клуба на алпинистите. Ще се опитам да ви отърва с порицание. А мене, като ваш отговорник, мислите ли какво ме чака? Не сте знаели какви усложнения…
Дара казва кротко и убедено:
— Ако бяхме знаели, пак щяхме да идем…
В центрофугата на лавината
Сега, завъртяна в лавината, Дара се вкопчва в този спомен като в своя вътрешна опорна точка. Човекът в мъглата все още виси над пропастта. Камбаната бие с ехо в гърдите й. Помощта, която е дала на онзи непознат миньор, сега се възвръща обратно към нея и й дава сила да се държи. Собствената й ръка, протегната към висящия човек над пропастта, сега се протяга към самата нея.
С уста, затъпкана с плътен сняг, като че ли запушена с кърпа от разбойници, Дара си повтаря неистово, задушавайки се:
Ако бяхме знаели, пак щяхме…
Болка без билка
И все пак, кое боли в един неизживян живот?
Дара дори в последния миг бяга от нещо.
Търсейки безрезултатно в паметта си най-важното, тя всъщност подсъзнателно иска да се скрие от него.
Но това нещо я издирва самичко, макар и затрупана под лавината.
Нима е допуснала да се влюби? Тя, която се подиграва безмилостно на всеки полъх на сантименталност?
Стига е била влюбена!
Страхът от живота е по-голям от страха от смъртта.
Първият, който я накара да изтръпне от чувство за ранимост. Няма какво да си спомня с него.
С него е имала нищо.
И сега потъва в нищото:
Невъзстановими мигове. Една единствена нощ, от която нищо не помни освен някакъв хаос. Преплетено дишане. Възел от две безсъници. Близост, която затуля единия от другия. Изгубване на чувство за хумор. Плашеща сериозност. Изчезване на единия в другия.
С връщането на светлината всеки се връща към себе си.
И остава нищо.
Помни друго. Един поглед. Той може всичко да казва. Една усмивка. Тя може всичко да обещава. Едно присъствие.
Изведнаж присъствието му запълва нищото и го превръща във всичко.
Всичко й се вижда прекалено много за един живот.
Стиска в шепа топка сняг. Може би този сняг е дошел от дъждовните капки при първата им среща. Превърнати в подземна влага, в подкорна мъзга, в цвят и плод, в пътуващи листа, в прелетни облаци, онези влюбени капки са направили удивително околосветско пътешествие, като са носели отразени образите на двамата и са ги търсели по всички меридиани. И най-после са ги намерили тук, в планината. Топка сняг.
Дара стиска в шепа цялото земно кълбо. Какво повече да иска да задържи в шепа, да стисне с вкопчани пръсти?