Едно дете, превърнато в порив.
Били ли сме някога такива?
Кой, кога успя да изкорени нашия вроден възторг?
Красотата й ни озарява с някаква облагородяваща тъга.
— Майка ти знае ли? — пита Деян загрижен.
— Нямам майка — отвръща момичето кротко.
Как да я предупредим какво я очаква?
Деян я пита, все по-разположен към нея:
— На колко си години?
— На шестнайсет.
Достатъчно е дръзкото достойнство на появата й, за да разтърси до глъбините затвореното същество НИЕ. Твърдото решение, тихата непоколебимост и доверие на това полудете ни преобразяват.
— Още си малка! — казва Андро.
Зорка се сили да овладее смущението си пред красавеца. Тя гледа всички ни с явно благоговение.
— Приемете ме при вас!
— Какви сме ние чак толкова? — пита Деян забъркан.
Зорка цяла пламти:
— Герои! Искам да видя живи герои!
Сега, вместо да избухне смях, настава сериозна тишина. Разменяме си многозначителни погледи. Стоим развълнувани, безмълвни, смешни.
Погледът й казва, че се гордее с нас, а ние се срамуваме от себе си.
Асен, Философът, заговаря към Андро, но с глас, обърнат към новодошлата:
— Не плаши момичето! Остави я сама да се убеди дали може да издържи при нас!
Приемаме девойката, за да се виждаме в нейните очи по-добри, по-смели, по-истински.
Скулпторът казва възхитен:
— Иконописна хубост!
А Поетът, мълком, на себе си, реди стих:
„Тя е родена да обича и да бъде обичана!
Но ще срещне ли любов по мярка за себе си?
Или все нещо няма да й достига, нещо мъничко, което е всичко?“
А Горазд е изпълнен с такава необятна влюбеност, че не може да обзре собствените си предели.
Любовни токове в групата
Сами не можем да се познаем.
Какво става с всички нас? Тази лъчиста женственост на Зорка събужда в цялата ни група мъжество. Готови сме за подвиг, за закрила, за нежност.
Обаче най-силно се отразява пристигането на Зорка върху едного.
Колкото и странно да е, не върху мъж. Дара гледа и слуша всичко с променено, съвсем не свое същество.
В нея блясва самосъзнанието на жена.
„Вечно женственото“ има много по-широк радиус на облъчване, отколкото можем да си представим.
Зорка, деликатна и проницателна, забелязва родилното изражение, което импулсивната Дара не умее да прикрие. Мислейки, че всички момичета са влюбени в красавеца Андро, който със слънчев удар е проникнал в сърцето й, Зорка се приближава с виновна, едва загатната усмивка към другата и прави опит да я предразположи:
— Преча ли ви?
Дара се съвзема и отвръща отбранително:
— Радвам се, че няма да бъда една жена между сто мъже!
— И аз се радвам! — просиява Зорка.
Това момиче казва точно каквото мисли и чувствува. Били ли сме някога такива? И колко дълго можеш да бъдеш такъв?
Дара поверително я дръпва настрана:
— Само че трябва да положиш клетва!
Със загадъчност тя се мъчи да прикрие нещо друго.
— Готова съм на всичко! — се изпъва Зорка всеотдайно. — Каква клетва?
— Да не споменаваш думата „мащерка“! — прошепва Дара заклинателно.
— Само това ли? Че то съвсем лесно! — недоумява момичето, очаквало кой знае какво в тази масонска ложа на алпинистите.
— Ще видиш колко е лесно, като все „мащерка“ ще ти са върти в ума! — я заплашва Дара, а после добавя на себе си: — Май друго ти се върти в ума! — и ядно смерва стройния Андро.
Как й се иска да вземе под свое крило, да защити това неправдоподобно създание. Но риск е женствеността.
Неспасяема.
Жажда
Красавецът Андро позволява да бъде обичан. Но сам е далтонист в това чувство. И като всеки далтонист, не знае това.
Понякога красотата създава подобна инвалидност на сърцето.
А с упорство, на което е способна първата влюбеност, Зорка напряга свръхсили, за да не изостава от нас, другите.
Лятно катерене. Жега и жажда. Устните на скалите са напукани.
Зорка стъпва с грацията на сърне и дори намира сили за една кротка усмивка. Андро, свикнал вече с преданата й обич, почти не я забелязва. Едно случайно срещнато момиче по планинската пътека може по-силно да отвлече вниманието му.
Всички виждаме това, но какво можем да помогнем? Дори групата е безсилна да ръководи сърдечните работи.
Групата може само да съдействува на любовта или да й пречи. Но никога не може да промени нейната съдбовност. Впрочем, какво знаем ние за това опак същество „група“?
Горазд от първия миг не откъсва очи и мисъл от Зорка, без да се осмели да се приближи към девойката, така открито влюбена в другия. Обаче Андро нехае дори за сдържаното възхищение на другарите си към нея. В своята далтонистка слепота той не забелязва как любовта кара да разпукне като цвят женственото очарование на Зорка.