При едно почивка тя поисква да пие вода. Деян й подава стара войнишка манерка, така прохладна в жегата. Но Зорка не може сама без любимия да се наслади дори на една глътка вода.
— Виж колко е студена! — се обръща тя към Андро и разклаща манерката, в която е останало на дъното малко вода. — Жаден ли си?
Андро посяга към манерката:
— Този стар запасняк я е свил от казармата! — и нехайно, без да попита дали Зорка е пила, сам изгълтва до капка водата.
Момичето гледа как той пресушава на едри, стръвни глътки надигнатата манерка. И това утолява собствената й жажда.
А сега в ледения задух на лавината Андро е измъчван от спомена за някогашната неутолена жажда на Зорка.
Всичко, причинено от нас, се възвръща обратно към нас. Това става с неотменността на природен закон.
Андро чак сега проглежда.
С отврата съзира себе си: надигнал манерката, пие, без да се сети за Зорка. На лицето й — разочарование, много по-дълбоко от обикновена любовна болка. Тя е търсила героя, а се сблъсква с един откровен егоист. Красотата още по-контрастно откроява вътрешната му неизтънченост.
Горазд не изпуща от поглед нищо, което засяга Зорка. Неговите устни пресъхват и се напукват само от представата за нейната жажда. Той се обръща към момичето с пресекнал глас:
— Много ли ти се пие?
Девойката изтежко вдига поглед, в който се чете друга, още по-неутолима жажда.
В Горазд се набира неимоверна сила. Вените на слепоочията му набъбват. Камък да стисне, вода ще пусне — за да й поднесе в шепа да пие.
Дара открива себе си чрез Зорка
Дара наблюдава всичко това наежена от вътрешни взривове.
В нея напира някакво мъжко желание да покровителствува беззащитната крехкост на Зорка, да я брани от грубостта на света, да я гали и утешава.
Тя открива с потрес собствената си двуединност. Някъде там, на отвъдната страна на лунната й същност, където е вечна нощ, се таят поривите и инстинктите на мъж. Оттам нахлува някакъв древен, обречен на неутоленост глад за женска ласка. Тя завижда на нещастната влюбеност на Горазд. За нея, родена жена, е недостъпна и най-несподелената любов към жена.
И същевременно тя вижда с болка колко различно гледат на Зорка и на нея: едната е подчертано момиче, ухажвано или пренебрегвано, но във всеки миг от денонощието момиче. А Дара е все наравно с момчетата, те почти не чувствуват разлика между себе си и нея — едно своенравно, дългокосо момче.
В нея със закъснител избухва женствеността.
Никой не се влюбва в Дара. Тя е свръхинтелигентна и ги плаши. Отблъсква ги със своята острота, прозорливост и язвителност. Боят се да не изглеждат пред нея глупави, слаби, смешни. Струва им се прекалено силна и самостоятелна, за да могат да я задържат.
Откупът за независимостта на жената е самотата.
Дара с вродената си страст да противоречи и да пародира обръща наопаки класическата представа за „вечно женственото“. Тя въплъщава в себе си антиженственото: не закръглената и мека линия на форми, движения и тонове, а острите ръбове, зъбатост, момчешко нехайство, предизвикателство. И тъкмо в своята противопоказност това е най-неотразимата женственост. Но на нея може да резонира съответно най-интелигентната мъжественост.
Асен е смутен. Той я изследва крадешком като непозната планета. Все му се изплъзват нейните непредвидени и неповторими лунни фази.
За да привлече вниманието на неуловимата Дара, той започва да лови нещо из въздуха над главата си.
Дара го смерва сприхаво:
— Бръмбари ли гониш?
— Една мисъл ми се върти наоколо, искам да я хвана!
— Философе, май си слънчасал! — възкликва Дара.
Но любопитството й е заинтригувано.
Асен се преструва, че сграбчва нещо във въздуха, и се завърта да не му изхвърчи из шепата.
— Ето я! — Той пуща загадъчния улов в главата си.
Любопитството на Дара се наелектризирва.
Сега Асен може да я върти около пръста си. Не бърза да й отговори, за да я настърви още повече:
— Дяволска мисъл!
— Каква?
Асен обгръща рамото й с ръка и шепне поверително в ухото й:
— Единици от жените са способни на най-голямата близост между мъжа и жената!
Дара се отдръпва:
— Има ли такава?
Асен я изчаква да се приближи отново до него.
— Приятелството! Любовите минават-заминават, приятелството си остава!
Дара се оттласква от него заядливо:
— Ех, че бръмбар си уловил!
Асен продължава, уж на себе си:
— От всички жени, които познавам, само една е надарена с този висш дар за приятелство!